Направих тази снимка на 30-и декември, докато се разхождахме из Павелско в Родопите. Мигът е уловен случайно; вграденият в мобилния ми телефон фотоапарат е твърде бавен и, бих казал, своенравен – не ти, а той избира мига, който да заснеме. Забелязах я на следващия ден и ме порази. Погледите на жена ми и дъщеря ми, отправени в противоположни посоки; всяка от тях изглежда дълбоко погълната от собствените си мисли и житейски приоритети. Но дори и в този миг на самовглъбяване и привидна самодостатъчност връзката между двете е осезаема – крайчеца на пръстите на Яна едва забележимо се допират до ръката на детето.
Навярно реакцията ми е твърде лична и донякъде сантиментална, но снимката ми се стори дълбоко символична; в нея видях нещо, което обобщава опита ни на тази земя.
Замислих се какъв текст да сложа под снимката, за да обясня онова, което изпитвам. И тогава в ума ми се материализира онзи възхитителен текст на Душко Трифунович, „Има нека таjна веза“, който култовата рокгрупа „Бйело дугме“ превърна в мегахит в Югославия през седемдесетте, и който аз открих почти тридесет години по-късно. През 2006-а майка ми, незнайно как, реши да издаде мъничка книжка със стиховете на Душко на български и възложи превода на Първан Стефанов. Самият Душко си отиде докато печатахме книгата. Но книгата се получи чудесна, оформлението е изящно, а преводите са зашеметяващи.
Не зная защо, но на 1-и януари през целия ден се опитвах да възстановя дума по дума превода на Първан. В планината нямах книгата под ръка, а превода не е публикуван в интернет – там можеш да откриеш само оригинала. Не съм си поставял за цел да науча текста, но все пак успях; липсваше ми само един стих, който реконструирах по въображение. Но покой така и не намерих. Реших, че първото нещо, което ще направя, когато сляза в града същата вечер, е да изровя книгата и да сравня възстановените думички с отпечатаните в книгата.
Няколко часа по-късно, на път за Пловдив, Яна седеше зад волана, детето кротко спеше до мен, а аз, съвсем в духа на времето, се зарових във Фейсбук през мобилния си. Първото, което видях, беше някакво четиристишие в кавички, публикувано от Марин Бодаков. Отдолу в скоби пишеше: Първан Стефанов, 1 януари 1931 – 31 декември 2012.
Сега съм седнал пред компютъра в офиса си, а книжката най-накрая е в ръцете ми. Ето го и текстът, който занимаваше ума ми цели два дни – докато Първан е умирал, докато Първан се е раждал:
Има, има тайна връзка –
строг закон за всички нас;
връзва се човек със нея
път ли търси в труден час.
Има, има тайна връзка
между нашите души;
връзва се човек със нея
щом реши да се спаси.
Котвата, която пази
лодката във бурен час
с нея заедно потъва,
той като е нейна част.
Не зная дали има вечна памет, Първане. Но тайна връзка има. Никога не съм бил по-сигурен в това.
Моите текстове 