Нито ден. Нито час. Нито минута повече

В българския парламент тази сутрин на трибуната излизаха политици, които един след друг се изреждаха да искат прошка. Един привидно затрогващ жест. Но ето какво бих искал да им кажа: господа политици, за да получите прошка трябва да има разкаяние. Разкаянието, според първия попаднал ми речник е “признаване на грешка, на простъпка, на престъпление, на отклонение от някакви правила, свързано с дълбоко преживяно съжаление.” Кажете ми, възможно ли е човек седмци наред хладнокръвно да подготвя назначаването на един от най-важните постове в държавата на една мутра, престъпник, морален урод, човек, чието присъствие в парламента е срам за всяка държава, осмеляваща да се нарича цивилизована, да гънете и сучете българските закони, за да му паснат по мярка — и после за три дни да изпита морален катарзис? С цялото ми уважение, господа, това не е разкаяние — това е ориентиране по вятъра. Това, впрочем, е качество, което не мога да ви отрека: умеете да се ориентирате по вятъра. Което едва ли е за учудване — защото никой не е по-чувствителен на буря от ветропоказателите.