Дори и след като пълната морална несъстоятелност на настоящия парламент и подопечния му кабинет стана безпощадно ясна, все още се намират хора – хора иначе умни и градивни – които продължават да ме убеждават колко безмислен е протестът, понеже “нямало алтернатива”, олигарсите щели да го яхнат и щели да дойдат пак същите.
В политиката нещата никога не са прости и рядко са очевидни. Неслучайно умението да прави компромиси е второто най-важно качество на всеки добър политик – след умението да отстоява позицията си.
Думата “компромис” е от латински произход и означава “съвместно обещание” – с други думи, да отстъпиш част от позициите си, за да постигнеш съгласие в името на по-голяма, по-важна цел.
Това управление дойде на власт с твърде крехко мнозинство, при това съставено от партии с почти диаметрално противоположни платформи – своебразен мутант, съвместяващ политическия еквивалент на орел, рак и щука (макар да не се наемам да кажа кой точно е орелът в цялата тая работа). От самото начало беше ясно, че без компромиси няма да се мине. Единственият въпрос беше кой от какво ще е готов да се откаже и каква е по-голямата цел, в чието име ще е готов да го стори.
Казусът “Пеевски” даде недвусмислен отговор на този въпрос. Най-първото, с което се захвана новият парламент след встъпването си в длъжност, беше да разпори, прекрои и съшие наново (с бели конци) цял един закон, за да го “одене по мярка” на 32-годишен медиен магнат с репутация на мутра, повече от съмнително минало и нула опит в сферата на сигурността, издигайки го за шеф на една от най-важните институции в държавата.
С каква цел, обаче? В навечерието на избора лидерът на най-голямата политическа сила в парламента събра депутатите си и им отправи ясно послание: “Ако не гласуваме Пеевски, правителството пада.”
“Правителството пада.” Ето, това е разковничето. Чудовищният и уродлив компромис “Пеевски”, вдигнал на протест десетки хиляди още в деня на гласуването, беше необходим с една-единствена цел: да се задържи властта.
Ако някому все пак се е струвало, че това може да е случайна грешка някаква, поведението на властващите в следващите четиринайсет дни изясни нещата до болка: пълно неглижиране и всяческо омаловажаване на нестихващия народен гняв, скандални назначения (най-фрапиращото между които – това на най-неетичния човек в парламента, а може би и в държавата, за председател на парламентарната комисия по етика), платени контрашествия и провокации, опити за разделяне на протестиращите на “сити” и “гладни”, скърцане със зъби по адрес на безупречно изпълняващата задълженията си полиция задето не успявала да възпре “хулиганите”, открити заплахи срещу отразяващите протестите журналисти от самия председател на народното събрание.
Около три седмици след встъпването във власт на новото правителство, социологическо проучване установи, че всенародната подкрепа към него е около 14%, с 5% по-малко от подкрепата, на която се е радвал Мубарак в самия пик на Арабската пролет – и то след 30-годишно авторитарно управление.
Какво трябва да правят гражданите на една държава, когато едно напълно дискредитирано управление продължава да стиска властта с нокти и зъби?
Макар да не съм религиозен човек, ще си позволя да цитирам една мисъл на Свети Франциск от Асизи: “Първо направете това, което е нужно, после това, което е възможно. И изведнъж ще се окаже, че правите невъзможното.”
Нужното е да излезем на улицата, за да им кажем какво мислим за тях. Всеки божи ден. Докато постигнем възможното: да ги накараме да си отидат.
Пък тогава, току-виж, сме постигнали и невъзможното: някой прекрасен ден да издигнем на власт управление, което да служи на народа си.
Моите текстове 