Такава е моята лична легенда*

Книгоиздателите имате ли някакво общо отношение към днешната ситуация в страната? Имам предвид протестите?

Не мога да дам отговор за всички, а само за себе си. Не се събирам много с други издатели. Не съм партиен човек. Това, което ние правим в нашето издателство, е твърде различно от общия издателски ландшафт – като вкус, подход и мислене. Повечето български големи издателства са си бизнес начинания. А ние като мислене сме малко издателство. Като продукция не, защото издаваме над 80 заглавия годишно. Това означава, че по брой издадени книги сме някъде в топ 15. Но като мислене сме малък издател.

Е как така? По престиж, особено сред българските автори, сте сред първите.

За мене разделението между малкия и големия не е в мащаба, а в мисленето. С други думи – дали  пазарът ти диктува избора на заглавия, или личният вкус, добрия вкус.

Пазарът не е ли определящ и за вас? Все пак трябва да печелите, нали?

При нас пазарът никога не е бил водещ. Ние просто не издаваме неща, които не ни кефят. Можем да си го позволим, защото основният ни бизнес е печатницата – брошури, етикети, списания и прочее. Такава е традицията, която съм поел от майка си.  Ако дадена книга е печеливша – чудесно; ако пък ли не – остава удовлетворението от добавения смисъл.

Излиза, че издателството само губи, така ли?

Първите години, въпреки че никой не е правил сметки, е губило много – поне от чисто финансова гледна точка. През 90-те нямаше и разпространителска мрежа, и понеже ние не издавахме еротична, окултна, изобщо тази литература която вървеше много тогава. Не издавахме такива неща. Но инвестицията в смисъл прeз всички тези години си казва думата – сега  просто няма как да бъдем заобиколени, защото сме фактор в българското книгоиздаване. Което много допринася за “видимостта” ни. Тя е важно нещо.

Има ли нещо, което може да се подобри в издателския бизнес? Общо за всички. Асоциацията на издателите например се бореше за намален ДДС за книгоиздаване.

ДДС върху книгата е уникално висок в България. Но за го бъде намален е нужен определен тип култура в управлението на страната, с каквато България не може да се похвали, хеле пък при неотдавнашното правителство. ДДС върху книгата е между 4% и 9%  във всички европейски страни, освен единствено България и Дания, които нямат намалена ставка Но Дания е една от най-богатите страни в Европа,доходите там са много по-високи и високите цени на книгите не са баражни за по-голямата част от населението. А ние според всички статистики сме най-бедната страна в Европа.

Защо има такава разлика?

Вероятно защото си избираме министър-председатели като неотдавнашния. За който се шегувахме, че е чел една единствена книга (индианска). А цялата сума, която фискът може да “недовземе” от намаление на този данък е не повече от десетина милиона лева… Ами че то само за референдумът, който се оказа напълно излишен, бяха похарчени 22 млн. лева, за АЕЦ Белене говоря. Значи става дума за суми, които са нищожни на фона на това, което се харчи за полиция, за подслушване, за всякакъв вид дивотии. А ефектът от инвестицията в книги и четене е грандиозен, защото книгата е ключът към мисленето, ключът към себе си и към света в който живеем и който по някакъв начин се стремим да облагородяваме.

Много наши писатели се оплакват от ситуацията. Държавата била загърбила проблемите им, мизерствали. Но ето при вас някои български писатели постигат сериозен тираж. Плачевна ли е наистина ситуацията, или се жалват хора, които просто не са приети от читателя?

Държавата наистина трябва да помага на родния писател. Просто е длъжна да направи някои неща. Намаляване на ДДС е на първо място. На второ място – ние сме единствената държава в Европа освен Великобритания, която няма програма за превод на своите собствени писатели в чужбина. Само дето британците нямат нужда от такава програма,  защото 60% от всички преведени книги по света се превеждат от английски език.

Ние май имаме такава програма.

Не, нищо нямаме. Ето дори Сърбия има програма за превод възлизаща на 100 000 евро годишно. Освен това –  още 150 000 за участие в големи панаири. Нашите представяния на големите световни изложения са плачевни. Държавата разчита на подаръци от издатели, за да направи щанд Това е пълен хаос, обръщане на логиката на нещата с главата надолу. Кинаджиите успяха да си издействат бюджет от около 17 милиона по време на Стефан Данаилов, а 100 000 евро за български писатели навън няма! Ами че сърбите с тези пари издават около сто свои книги годишно в чужбина. Това е така нареченото “меко влияние” по света. То вдига репутацията на държавата,  спестява пари, води туристи. То се случва именно по този начин. Когато издавам книги за Пакистан, Афганистан, Израел, аз научавам повече за тези страни отколкото от която и да е енциклопедия. Естественият интерес към една държава възникнал през литературата я превръща в нещо живо, без дори човек да е стъпвал там! За да се постигне това не са нужни много пари. Тъкмо затова издателства с малък ресурс и висок вкус имат нужда от държавна помощ.

На какво се дължи нашето изоставане и в т.нар. “меко влияние”?

На безкултурие, на краткосрочно и примитивно мислене, на липса на елементарна визия.

Хубаво, ако министър-председателят е чел една книга, то се предполага, че министърът на културата е чел доста повече.

Най-тъжното не е, че е чел една книга, а че се хвали с това. Така той по някакъв начин възпроизвежда този модел – че не е нужно да си чел, за да си голяма работа Тоест – четенето не е важно, за да успееш в живота. В това е трагедията. Че той не е достигнал дори онова ниво, което да му позволи да разбере, че тая работа не е повод за хвалене, а повод за срам. Поколения  българи, които са били неграмотни, са мечтали детето им да се изучи – защото образованието е било синоним на успеха. А за въпросния господин –  ако беше чел книги…

То какво?

То навярно щеше да кара втори мандат. И вероятно България щеше да е в по-добро функционално състояние и нямаше да има протестиращи хора по улиците.

Но сигурно нямаше да има тази харизма…

Харизмата му не е функция от нечетенето. Тя си му е природна. Нещо, което е даденост. Но книгите ти дават в ръцете оръдие.

Какви хора си купуват съвременни български писатели?

Много интересен въпрос. Имам наблюдения без претенции за представителност. Най-интересни са наблюденията ми през социалните мрежи, те са тип съвременно мерило. Гледам например коментарите на Георги Господинов – те винаги имат много харесвания, по 200 и нагоре. Значи хората активно се интересуват от него, значи си е изградил авторитет. Но това е трупано с години. Майка ми продаваше “Естествен роман” в течение на 15 години без печалба, на символична цена. Струваше смешните 6 лева – сиреч, около себестойност. През всичките тези години е било изграждано името му на писател – разбира се не само заради ниската цена, но и преди всичко заради качествата на написаното. А да се гради име е много важно. Самият Георги много работи за името си.

А издателствата нямат ли важна роля в това? В налагането на имена чрез рекламни кампании. У нас сякаш още то не е много прието.

Не е прието, защото от българските писатели не се печели. Светльо Желев, който беше флагманът на “Сиела” и превърна издателството основен издател на качествена българска литература, наскоро се раздели с тях. Нямам друго обяснение, освен че от издателството са решили да сменят посоката – защото издаването на българска литература носи престиж, но не и суха пара. В Жанет 45 целият ни екип е от 8-9 души. Но пък онова, което правим е разпознаваемо.

Какво с поред вас е мерилото, за да можеш да наречеш себе си добър издател?

За мене да кажеш „издадох готин автор“ е крайно недостатъчно. Важно е хората по цялата ценностна верига на книгоиздаването да са доволни. Важен е и авторът, и агентът му, и преводачът, и редакторът, и художникът, и коректорът, и изборът на хартия и материали, и изобщо – пътят на самата книга до читателя да е смислен и удовлетворителен.

Това оценява ли се от вашите читатели? Дълго време издателите работеха на принципа  „намалявай разхода, плащай по-малко, щото е криза“. Читателят оценява ли инвестициите, които правите?

Категорично да. Макар че е трудно да бъде измерено. За да се случи една книга е необходимо хората толкова да я харесат, че да започнат да си я препоръчват един на друг. Жените например имат огромен принос в това. Над 70 процента от читателите са жени. На нашата фейсбук страница, например, това ясно личи.

Защо е така? Защо са повече?

Има няколко фактора. Свързани дори с това, че българските жени са по-добри работници.

Ха! Че защо?

Защото голяма част от българските мъже между 20-тата и 30-тата си година, предпочитат да правят пари по лесен начин. Под мотото “Аз няма да им работя за някакви си 300 или 400 лева!” Поне така беше през последните две десетилетия.  Те не разбират, че трябва да се инвестира, да се чиракува, за да се изучи занаят, да станат добри професионалисти. А предпочитат да работят като бармани, таксиджии, спасители, и накрая, като минат 30-те, изведнъж разбират, че оттук нататък няма какво да правят. Вече не ги и търсят особено. В такъв момент човек разбира, че трябва да почва отначало, да е “новобранец”. Пък не му се ще. Няма занаят, няма контакти. А жените са дълбоко свързани с живота, те дават живот и на чисто инстинктивно ниво са по-отговорни. За по-малко пари работят повече. Но и израстват по този начин. И при четенето е така: мъжете четат повече вестници, жените – книги.

Много интересно наблюдение. Но ето – вие сте мъж, а четете и издавате, дори го приемате донякъде като мисия.

Така го разбирам аз, такава е моята лична легенда. Ще повторя – възхвалявам малкото издателство. Малкият издател работи с ограничен капацитет, но с любов, и прави важни неща.  Защото влиянието на една книга не е пропорционално на тиража й: понякога книга с тираж сто хиляди се забравя са два месеца, а книга с тираж сто бройки се вгражда заавинаги в “колективно несъзнателно” на нацията.
*Интервю за в-к “Сега”, 12 юли 2013