Вечното юношество на българския народ

Години наред гледам едно и също нещо: България играе срещу Италия (например) на някакъв важен форум, имаме по-добри волейболисти, дъним ги през цялото време, те някакси на магия успяват да удържат разликата на две-три точки, после мачът навлиза в решителната фаза, ние започваме да губим присъствие на духа и не успяваме да отиграем относително леки топки. Резултатът: пет класирания в четворката на Световната лига (до това ниво додрапваме без проблем, значи), пет загубени полуфинала с един спечелен гейм (онзи ден срещу Бразилия), пет загубени мача за третото място.

И не, това не е критика към волейболистите ни. Как да се оплакваш от вкуса на хляба, след като самия ти си купил тричаво тесто и ти самия си го замесил?

Всеки от нас е бил в подобна ситуация – разбира се, не на национално или международно, а на махленско или междуучилищно ниво (което не го прави по-малко значимо като изживяване). Всеки (или почти всеки) от нас знае как ти се разтреперват мартинките от огромната, “once-in-a-lifetime” отговорност, която се стоварва върху плещите ти в решителния миг. И как ръцете и краката ти започват да се огъват като кашкавали.

На целия български народ му липсва характер. Сякаш сме застинали във вечно юношество: в миговете, когато трябва да се вземе важно решение или да се извадят кестените от огъня очите ни са вечно вперени в по-големия брат (бил той Запада или пък Русия – в зависимост от личните предпочитания и актуалната историческа ситуация), в очакване на знак какво да сторим и накъде да поемем.

Голямата българска историчка Вера Мутафчиева, лека й пръст, обичаше да казва: “Историята не е учителка на народите. Народите разбират само от кютек. Вижте кои са най-успелите държави в момента — тъкмо онези, дето ядоха най-як бой през последната световна война.”

Тъжно и болезнено е да го кажа, но може би точно в това ни е проблема на нас, българите: не сме яли достатъчно голям бой от доста поколения насам. По една или друга причина, все между капките сме минавали. В резултат на което продължаваме да си мислим, че всичко което хвърчи се яде, че трудните решения могат да бъдат отлагани безкрайно, че можем цял живот да минаваме по тънката лайсна. И когато ножът опре до кокала, неизменно губим присъствие на духа – защото ситуацията е неприсъща за нас и натискът върху сетивата ни е непоносим.

Бога ми, не си пожелавам да ни сполети оня голям катаклизъм, който ще ни вкара в правия път. Не спирам да вярвам, че еволюцията, макар и по-бавничко (но затова пък с по-траен ефект!), в крайна сметка постига същите резултати, към които буйно и неукротимо се стреми всяка революция.

Затова търпеливо очаквам шестия, седмия, осмия, деветия, десетия и единайстия ни полуфинал в Световната лига. И няма да спра да стискам кълки пред телевизора с надеждата, че най-накрая, на четирийсет и пет, петдесет или петдесет и пет годишна възраст, и аз, заедно с момчетата на игрището, ще порасна с онези пет или десет сантиметра, за които мечтая от дете и които все не ми достигат за да погледна света в очите. Гордо и неустрашимо.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s