Крясъкът на човеците пред лицето на собствената им съдба

Чета новини. Бургаски бизнесмен спечелил европейски проект за два милиона лева. Обслужващата го банка, обаче – въпреки личната му убеденост, че бизнесът му е в добро здраве – отказала да му даде кредит. Човекът писал жалби до всевъзможни инстанции, в които се оплаквал, че служители на банката го изнудват. След като не получил подкрепа отникъде, той решил сам да въздаде справедливост: причакал шефката на местния клон на един ъгъл и я гръмнал от упор посред бял ден.

После се предал в полицията и направил самопризнания. “Не съм убил за пари”, рекъл. “Убих заради държавата, заради хората.”

Странно: очаквам да съм обзет от гняв към убиеца, а не съм. Единствената мисъл, която ми минава през главата е: “Беше въпрос на време”. Дори изпитвам смътно чувство на справедливо възмездие.

Това усещане ме кара да се чувствам неудобно в кожата си. Замислям се. Поне една трета от приятелите ми работят в банки, на най-различни позиции. Всички до един са свестни хора. А можеше гръмнатият на ъгъла да е някой от тях.

Сещам се, че имам близък приятел във въпросната банка, който работи на достатъчно висока позиция, за да е наясно с описания случай. Обаждам му се.

Разстроен е. Знае за случая, и убитата жена познава. Въпросният бизнесмен не си бил обслужвал кредита от началото на годината. (В новините това не го пише.) През което време си бил купи нов джип. (И това не го пише.) Бизнесът му напоследък не вървял. Документите, които представил пред банката, били подвеждащи. Логично било банката да му откаже кредит (макар че към момента на убийството още не му е било отказано – все още течали преговори). Убитата била кротка жена. Нямала никаква роля при вземането на решение за кредита – случаите на лошите платци отиват директно в централно управление. На всичките многобройни жалби било надлежно отговорено. “Няма как да става дума за изнудване”, казва моя приятел, “след като ние знаем всичко за случая от повече от година насам.” И добавя: “На теб ако някой ти дължи пари и дълго време не ти ги връща, ти би ли му дал още?”

Вярвам на моя приятел. Познавам го като почтен човек. Всичко сам си е постигнал. Не злоупотребява с високия си пост в банката. Е, да, вярно е, че когато разговаряме на маса и неизбежно стигнем до темата “социална отговорност”, на която аз много държа, в ъгълчето на очите му се появява лека ирония. “Банката не е социално дружество”, казва.

Самият той, обаче, винаги помага на хора в нужда – когато и долколкото му позволяват възможностите.

Чета форумите. Хиляди хора реагират на новината. Потресените от жестокото убийство са малцина. Огромното мнозинство триумфално заявява, че “изнудвачката си е получила заслуженото”. Срещат се и по-крайни мнения: “Този човек е герой, жертвал се е за всички нас!”, а също и “Всички банкери на сапун!”

Откъде се пръкна цялата тая злоба, се питам?

В България в края на 2013 година почти всеки има своя история, свързана с банки. И аз имам. Фирмата, която съпритежавам и съуправлявам – голяма печатница със стотина работници – направи голямо капиталовложение само няколко месеца преди кризата. С банков кредит, разбира се. (В случая под формата на лизинг.) Разпределихме кредита в две отделни банки.

Само някакви си две седмици след началото на кризата (през септември 2008), банка Z, в която имах 25-годишен ипотечен кредит, ме уведоми, че е взела едностранно решение да вдигне лихвата. Не зная точно на колко процента. Обаче месечната вноска нарастна с повече от 30%.

После, в няколкото работни дни между Коледа и Нова година трябваше да преподпишем годишния си договор за кредитна линия с банка Y. Срещнахме се при нотариуса, процедурата трябваше да е рутинна. На място ме уведомиха, че ако не подпиша анекс като физическо лице, в който гарантирам за кредита с цялото си имущество, договорът няма да бъде подновен и ще трябва да връщам парите на вноски от 1 януари. Бях бесен. Разбира се, че не можех да върна парите – ликвидността по това време беше трагична. Поставяха ме пред свършен факт. Трябваше да подпиша. Лихвата също бе вдигната, разбира се – макар и не толкова драстично, колкото тази по ипотечния кредит.

До този момент си бяхме плащали всички вноски по предишни кредити надлежно. Години наред, повече от десетилетие.

С напредването на кризата нещата се промениха драстично. Оборотите паднаха почти двойно. Всички доставчици искаха пари напред, а клиентите плащаха все по-трудно и със все по-голямо закъснение. Скоро стана ясно, че не можем да плащаме месечните лизингови вноски, които сме плащали досега. Налагаше се преструктуриране.

В течение на следващата година банка X, чийто верен и надежден клиент бяхме от петнайсет години (и която също си беше вдигнала лихвите междувременно), отказа да преструктурира кредита ни. Започнахме да задлъжняваме, и то здравата. Върху просрочията се трупаха неустойки – по договор размерите им са гигантски. Понеже и там бях подписал анекс, в който гарантирах като физическо лице, заплахата да ми вземат цялото имущество и да ме оставят на улицата.

Накрая, след четири години ходене по мъките и след като половината ми коса побеля в очакване на неизбежния фалит, успяхме да съберем банките около една маса и да предоговорим условията и сроковете на кредитите. В съответствие с новата пазарна ситуация и с логиката на здравия разум. Това се случи, струва ми се, не заради принципите на работа на банките, а въпреки тях – понеже шепа читави хора, работещи във въпросните банки, ни повярваха и взеха нещата в свои ръце.

Слава богу, всичко това е в миналото. Оттогава се справяме.

В развитите общества идеята за “ограничената отговорност” (такова ни е дружеството – както и повечето фирми в България) означава, че личното имущество е защитено от евентуалния фалит на бизнеса ти.

Не и в България.

В развитите общества лихвата, която се фиксира при сключване на договор, не може да бъде променяна с едностранно решение на банката. В България може.

Питам моя приятел-банкер: “Ако някой ти е дал 50 лева назаем и сте се разбрали да му вършеш 60 (защото на теб парите са ти трябвали точно сега, а пари сега са по-ценни от пари утре), и този човек ти се обади изневиделица, и ти каже, че трябва да му върнеш не 60 ами, да речем, 100, понеже времената са трудни – ти ще му ги дадеш ли?”

“Затова си има съд”, отвръща ми той. “И нас често ни съдят. Понякога печелим, понякога губим”.

Лично аз съм убеден защитник на идеята, че всички спорове между граждани и фирми могат и трябва да бъдат разрешавани по цивилизован начин от съответните институции с посредничеството на държавата. Но повечето хора в България не са като мен. Те не вярват на институциите. (И как да им вярват, когато най-големият гамен в държавата е избран за председател на комисията по парламентарна етика, а най-несигурният човек беше гласуван за шеф на Държавната агенция по национална сигурност?…)

Моят приятел подробно ми обяснява колко много е поскъпнал финансовият ресурс по време на кризата. Че и на банките изобщо не им е било лесно. И че в крайна сметка те на практика са поели 40% от въпросното поскъпване, а само 60% са поети от гражданите.

“Ами държавата”, питам?

“Какво държавата?”, недоумява той.

Преди около две години, в самия разгар на кризата, разговарях с мой познат, който има сериозен бизнес в Германия. Попитах го как е положението с лихвите и как се справят. Не са мръднали, отвърна. Как така, питам. Ами така – обяснява – когато започна кризата държавата събра всички големи банки и им каза: ще ви подпомогнем с няколко милиарда евро, но само при условие, че не вдигате лихвите над пет процента.

Моят приятел-банкер поклаща глава одобрително. “Аз съм първият, който би застанал зад подобно решение”, отвръща.

Ала в България нищо подобно не се случи. А въпросните милиарди, които можеха да отидат за подкрепа на банковия сектор – респективно на малкия и средния бизнес, чиито лихви биха останали поносими – пак бяха изгубени: защото от началото на кризата стотици и сттотици предприятия фалираха заради непоносимите банкови лихви и/или заради отказа на банките да ги кредитират.

Значи да обобщим: хората мразят банките, защото ги дерат. Банките “дерат” хората, защото защитават интересите на акционерите си, защото внимателно анализират риска и правят всичко възможно в рамките на съществуващото законодателство, за да постигнат желания резултат.

Когато преминат границите на законното – има съд, към който засегнатите би трябвало да се обърнат и който би трябвало да защити правата им. Но хората не вярват на съда.

Банките имат много повече ресурси от своите клиенти (с изключение на клиентите-корпорации, които не са предмет на тази дискусия). Финансови ресурси, юридически ресурси, лобистки ресурси. Отделният човек трудно може да им се противопостави, камо ли да им налага условия. Но държавата може.

И не е ли точно това ролята на социалния договор между гражданина и държавата – човекът се отказва от някои свои права, като в замяна получава закрила, спокойствие и възможност да се развива?

Но българинът не вярва на държавата

(И как да й вярва, когато тя се отнася към него не като майка, а като мащеха? Когато тя не изпълнява най-важната си роля: да защитава правата на своите граждани?)

Вследствие на всичко това предумишленото убийство на банкова служителка в голям български град, извършено от упор и посред бял ден, вместо да предизвика съчувствие и загриженост, отприщи река от омраза по форумите и социалните мрежи по адрес на всички банки и всички банкери. В развития свят подобна реакция би била немислима: там има институции, на които хората се доверяват. Тук вярата в институциите е ерозирала дотолкова, че хората са склонни да прибягват към саморазправа.

Няма по-категоричен знак за разпада на една държава от всеобщия импулс към саморазправа – в домовете, по улиците, на кръстовищата, пред парламента, зад парламента, вътре в парламента.

“Особено нещо е омразата,” казва Гьоте. “Винаги ще я откриете най-силна и най-яростна там, където нивото на култура е най-ниско.”

В нашата държава, когато група читави, образовани и мислещи хора дръзнаха да се противопоставят по напълно цивилизован начин на едно прогнило и нелегитимно управление, управляващите ги провъзгласиха за лумпени. В същото време народът ни прогресивно се лумпенизира: половината млади българи са функционално неграмотни.

Хората, които създават най-важното социално благо – учителите – са принудени да ходят на работа със скъсани обувки, а на връщане от работа да обикалят всички квартални магазини, за да проверят къде храната е най-евтина. В същото време самодоволни банкови шефове парадират с огромната си обществена значимост и снизходително поучават хората от сутрешните предавания на големите частни телевизии.

“Само изговарянето, изпяването и изтанцуването на тъгата може да освободи място за една нова радост”, казва в едно свое интервю големият български писател Георги Господинов. “Застреляният можеше да съм аз”, ми казва моят приятел-банкер. “Не искам дъщеря ми да чете такива коментари по форумите, ако утре ме гръмнат.”

Един човек си отиде с куршиум в сърцето. Това не можем да върнем. Но страшно много ми се иска тази смърт да не бъде напразна. Иска ми се тя да бъде изговорена, изпята и изтанцувана.

Иска ми се когато следващия път заговоря моя приятел за “социална отговорност” да не виждам иронията в ъгълчето на очите му. Иска ми се да не гледам как нахилената физиономия на шефа му гастролира по сутрешните блокове. Иска ми се добре платените и добре живеещи служители по високите банкови етажи да не забравят и за миг, че това не им се полага по закон божи. Че има по-умни, по-образовани и по-общественополезни от тях хора, които едва свързват двата края, защото това е изборът, който са направили (или животът го е направил вместо тях). Че тези хора заслужават цялото уважение на света за този си избор. Че всички сме заедно в кюпа и че големият, богатият, силният има по-голяма обществена отговорност от малкия, бедния, слабия.

Иска ми се държавните ни мъже да разберат, че думите достойнство и порядъчност не са кухи епитети от някакъв вехт роман. Защото липсата на ценности е бумеранг, който лети надалеч, но винаги се връща при теб. Защото нервите на хората не издържат и утре някой от тях може да се окаже на мястото на клетата банкерка.

Иска ми се да мога да разчитам на българските институции. И дъщеря ми да може да разчита на тях, когато порасне. Защото се надявам тя да порасне тук, на земята, където е родена, а не някъде другаде.

Иска ми се вестника, който четете в момента* – един от малкото оцелели отдушници на свободното слово в България – да не публикува текстовете за култура в раздел “Развлечение”. Защото културата, господа, е много сериозно нещо. Културата, както казва Албер Камю, е “крясъкът на човеците пред лицето на собствената им съдба”.

Именно образованието и културата са в основата на социалния договор, наречен “държава”. А без социален договор държавата се превръща в джунгла, където правото е на най-силния. Или на оня със заредения пистолет.

 

*Публикавано в “Дневник, 28 септември 2013

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s