Порочен кръг, от който може да се излезе само с подходяща национална политика

В отговор на бележката на Младен Влашкие особено важно да отбележа следното:

Определянето на списание “Страница” като “партизанско” е най-малкото от всичко опит да се трупат активи в полза на младата и едва прохождаща “Гранта България” на гърба на това чудесно и смело списание.

Списание “Страница” заслужава само комплименти и дълбоко уважение за това, че успява години наред не просто да оцелява, а да поддържа постоянно качество в една твърде неблагоприятна за литература среда. (Постижението е още по-впечатляващо като се има предвид, че легендарни списания като “Панорама” и “Факел” са на път да се превърнат в алманаси, а “Лик” от почти година спря да излиза на хартия.)

В България всеки, който се занимава със сериозна литература, е по своему партизанин. В смисъл на човек, който работи в нелегалност (или полу-легалност), и за когото държавата е повече враг, отколкото приятел.

Повечето европейски страни (не казам всички, защото не разполагам с точна статистика, а само със сбор от наблюдения) се отнасят внимателно и грижливо към своите литературни списания. Колегите ми от норвежката и шведската “Гранта”, например (и двете могат да се похвалят с по един-единствен брой засега) могат да разчитат на гарантирано откупуване на 500 броя от държавата – които отиват не другаде, а в библиотеките из цялата страна. (За книгите от норвежки автори бройката е 1000.)

И едва ли е случаен фактът, че присъствието на Норвегия и Швеция – държави с население съответно на нашето – на Франкфуртския панаир на книгата (от който току-що се завръщам) е меко казано впечатляващо: освен националните им щандове, всеки от които е около тридесет пъти по-голям от българския, всяка от страните е представена от поне пет или шест издателства, чиито щандове са по-впечатляващи и от националните.

И не, тук не говорим за икономика. Говорим за отношение. Ако искаш да береш реколта трябва да поливаш, да ториш. Световната популярност на имена като Астрид Линдгрен и Туве Янсон, СтигЛаршон и Йо Несбьо едва ли би била възможна без тази постоянна грижа за националния литературен климат от страна на държавата.

В България няма литературни агенти, които да продават права на български автори в чужбина. Такива агенти няма, защото няма автори, които да се продават достатъчно добре зад граница, та агентите да се издържат. А такива автори няма, защото няма агенти, които да продават книгите им зад граница.

Оказваме се затворени в порочен кръг, от който може да се излезе само с подходяща национална политика. Което пък е повод да напомня, че България е единствената държава в Европа освен Великобритания, която няма собствена програма за финансиране на преводи на свои автори на чужди езици.

Но ето, че пак се размечтах. Ще ми се да спра тук – като използвам случая да изкажа почитта си на екипа на списание “Страница” и да им пожелая още поне десет пъти по петдесет броя. Винаги съм споделял убеждението, че в литературата тиражът не е пропорционален на значимостта на една книга или проект, нито пък на мястото им в националната ни култура. Венсеремос, колеги!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s