“Ами нали за това са законите – да се нарушават!”

26 октомври 2013, Димитровден. Двама димитровци ни канят да празнуваме в “Рибарника” (Пловдив, ЖК “Тракия”, на къра). Рибата била прясна и много вкусна.

Пристигаме в седем заедно с децата. Основното помещение е обширна барака с ниски тавани, с морски фототапети по стените и найлонови плъзгащи се врати, които ни делят от двора.

На нашата маса сме около двайсет и пет души (гостите на двамата димитровци), а в помещението има още двайсетина маси с различен размер; общо около стотина души.

Пристигат салатите и рибите. Вкусни са.

Около девет и половина внезапно усещам, че очите ми лютят. Оглеждам се.

На почти всички околни маси се пуши. И то яко.

Климатизация няма. Плъзгащите се врати са затворени (навън е студено).

Питам сервитьорката дали в заведението се пуши. Тя отговаря утвърдително с нахално-категоричен тон.

Възразявам, че по закон е забранено (все още!) да се пуши вътре в заведенията.

Тя се поправя и ми казва, че било въпрос на лична съвест.

Питам за собственика. Докато го търся, провеждам разговор с още две сервитьорки. И двете като папагали повтарят формулата за “личната съвест”.

Накрая намирам салонната управителка. В погледа й се прокрадва известна гузност, дължаща се най-вероятно на припламващите огънчета в погледа ми.

След плах опит да ми вкара номера с личната съвест най-после признава, че нищо не може да направи, защото такава била политиката на собствениците.

“А къде е собственикът”, питам. “Ами-и, казва се Димитър”, отвръща тя и (така ми се струва) поглежда неуверено към маса, съседна на нашата. “В момента го няма.”

На съседната до нас маса седят пет или шест верижно-пушещи млади момичета и четирима левенти на неопределена възраст и с неопределено занятие. Докато се подготваме да си тръгнем (не защото е свършил празникът, а защото не можем да издържаме повече) и докато обмислям има ли смисъл да се обаждам на ХЕИ, след като зная, че инспекторите, ако изобщо наминат, най-много да похапнат рибка на вересия, да си смигнат съучастнически със собственика, до мен долитат късчета от разговора им. Говорят си за “Версаче” или нещо подобно.

На излизане се приближавам към масата им, извинявам се, че ги прекъсвам. Честитя им празника. После им казвам, че е забранено да се пуши на закрито; че ни е изключително неприятно, че пушат вътре в заведението и че са ни развалили вечерта.

Мъж 1: “Като гледам така, на всички маси пушат. Защо не обиколите да го кажете на тях, а после да се върнете при нас? Тогава ще ви изслушаме.”

Бих го сторил, казвам, но просто няма как. Пък и вие сте най-близо до нас.

Жена 1, с доволство в гласа: “Вие знаете ли, че днес новият закон за пушенето мина на първо четене?” (Подсмихва се) “Въпрос на време е да мине в парламента. Трябва да свиквате.”

Законът все още е непроменен, й казвам. Пък дори и да го променят, във всяко заведение трябва да има зона за непушачи. А тук такава няма.

Мъж 2, умерено ехидно: “Абе чудя се, като ви пречи димът, защо не си стоите вкъщи?”

Това е несериозно, казвам. Ако така ще си говорим, значи просто разговаряме на различни езици.

Жена 2: “Разбираме ви, имате известно право, но в края на краищата това е въпрос на личен избор.”

Но законът е на наша страна, възразявам.

Мъж 3: “Ами нали за това са законите – да се нарушават.”

Пожелавам им приятна вечер и си тръгвам. Макар че вътре в мен ври и кипи.

Докато паля колата на път за вкъщи, се замислям какво не успях да им кажа.

Исках да им кажа защо трябва да се спазват законите. Че законите са вид договор между гражданите и държавата: човек се отказва от някои свои права, срещу което получава определена сигурност. И че ако аз в прилив на справедлив гняв, съчетан с безпомощност, бях решил да прибегна до юмручна саморазправа, те намаше да имат друг избор, освен да ми отвърнат със същото. А моите приятели от нашата маса – десетина яки мъже от метър и осемдесет нагоре – щяха да бъдат принудени да ми се притекат на помощ. И че щяхме да им размажем физиономиите (макар да имам миролюбиви приятели). И че на следващия ден или на следващата седмица те по всяка вероятност щяха да се почувстват длъжни да си отмъстят за накърненото си мъжко его с бог знае какви средства. И че да се случи всичко това не е в ничий интерес. Поради което е по-добре да се спазват законите.

Но аз не успявам да им кажа всичко това – в края на разговора адреналинът ми е с толкова повишени стойности, че предпочитам просто да си тръгна.

Може би следващия път.

На другия ден разбирам, че празненството ни е струвало (е струвало на двамата именици, искам да кажа) седемстотин лева. Слава богу, бакшишът е включен в тази сума…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s