Конкурсът „Културна столица на Европа“ не е състезание по хубост, нито по размах и възможности. Няма никакво съмнение, че София има далеч по-активна културна сцена от всеки друг български град. Нито пък, че столичната кандидатура разполага с много по-дълбок джоб от всички останали – за справка, инфраструктурната част на бюджета, залегнал в апликацията на София за Културна столица надвишава тази на Пловдив повече от десетократно.
Инициативата „Европейска столица на културата“ неслучайно се смята за една от най-успешните инициативи на Европейската комисия. Защото срещу относително малка инвестиция (наградата за града победител е едва 1.5 милиона евро – сума която съставлява нищожна част от бюджета на всеки от градовете-кандидати) всяка година се дава възможност на два европейски града да попаднат във фокуса на общоевропейския телеобектив. А неговата разделителна способност от 800 милиона пиксела чувствително надвишава всичко, на което сме привикнали в нашата малка родина (в която все още е възможно тъмнокафявото да мине за аленочервено, а грубото интересчийство – за социална отговорност).
Опитвам се да поставя себе си на мястото на европейското жури, което излъчва победителя (защото нямам съмнение, че шестимата българия, членуващи в журито, са хора с европейски мащаб на мислене). Уверен съм, че биха искали да изберат град, който да носи титлата с достойнство и да я ползва по предназначение. С други думи, градът трябва (А) да притежава човешкия, инфраструктурен и административен капацитет, за да организира събитие от подобен мащаб, (Б) да заслужава тази титла (каквото и да означава това), и (В) да има нужда от тази титла – сиреч, да я използва по най-умния възможен начин, за да реши отдавна назрели проблеми и да заяви себе си на картата на Европа.
Сигурен съм, че всеки кореняк пловдивчанин още преди да си е допил сутрешното кафе би могъл да изтъкне без особено усилие десет причини, поради които Пловдив заслужава тази титла: хилядолетната ни история (според мнозина Пловдив е най-стария жив град в Европа), Амфитеатъра, Римския стадион, двестагодишните калдъръми, еркерите и алафрангите на Стария град, художниците, музикантите, поетите…
Ако искаме, обаче, да бъдем наистина сериозен кандидат за титлата „Културна столица на Европа“, ние трябва да си зададем един далеч по-важен въпрос, а именно: защо не заслужаваме това звание.
Например за това, че Стария град, който в ученическите ми години беше най-якото място в града е почти напълно опустял и се е превърнал се в музей? (И при това не особено приятен за посещения – повечето от емблематичните къщи, които заслужено красят безброй картички и каталози за Пловдив, стоят неотоплени през зимата.) Или за това, че легендарните стенописи в кръчма „Пловдив“, където навремето се събираше пловдивската бохема, повече от десетилетие са покрити с гипскартон, а мястото се е превърнало в магазин за домашни потреби? Че допуснахме безценните фрески в църквата „Света Марина“ да бъдат облепени с евтини гръцки тапети? Че позволяваме за градската ни зеленина да се грижат пълни аматьори – вследствие на което дърветата по всички знакови улици и булеварди са подкастрени (съвършено необратимо, при това!) като четки за тоалетна? Че разпродадохме площадите и парковете си и ги настроихме с бараки и барачки, обезмисляйки ролята на площада като основна структурна единица на града още от римско време? И че успоредно с това спряхме да вярваме в площада като агора, като публично пространство, където да разискаваме – и решаваме! – своите проблеми, да се учим да живеем заедно?
Когато ме поканиха за член на Фондация „Пловдив 2019“ приех по една основна причина: защото зная, че да критикуваш е лесно, а да създаваш е трудно; и че човек няма право да дава акъл за нещо, което сам не е готов да свърши.
Работата ми във Фондацията (на съвършено доброволен принцип) и – впоследствие – в презентационния екип на пловдивската кандидатура не ме овластява особено, но ми дава възможност за по-вътрешен поглед върху начина, по който се работи по тази кандидатура.
Истината е, че – без да съм еуфоричен – съм ентусиазиран от това, което виждам. Виждам млад, но силен екип, които израства и добива самочувствие пред очите ми. Екип, който не се страхува да търси смисъла – въплътен в отговора на основополагащия въпрос „защо“ преди решаването на въпросите „как“ и „какво“ – вместо по стар обичай да замита боклука под килима. Екип, който все още не страда от най-тежкото хронично заболяване на българина – цинизма – и е готов да работи „за едната чест“, без задни мисли, в името на една истински добра (макар и все още доста абстрактна) кауза.
Кандидатурата е още в зората си: минаването на първия рубеж (освен ако не плануваш да сложиш оръжие на втория) не е повод за задоволство, а за още по-здрава работа. Смятам, че ако се стъпи върху постигнатото от този тим (по същество, а не на думи) и умно се надгради върху него – под вещото ръководство на професионалния консултантски екип, който за мен е истинска находка – Пловдив, без значение дали в крайна сметка ще спечели кандидатурата или не, има възможност да направи няколко големи крачки напред.
Най-очевидната от тях е свързана с развитие на културната инфраструктура; но за мен далеч по-съществени са именно по-невидимите крачки. Онези, които не можеш да пипнеш с ръка, но са от решаваща роля за качеството ни на живот. Като крачката към драстичното подобряване на нивото на общуване между градската администрация и гражданите/ артистите/ бизнеса/ образователната система. Или крачката към връщане на чувството за прозрачност при решаване на общоградски проблеми. Към възвръщане на чувството, че функцията на градската управа е да защитава интересите на гражданите – а не на силните на деня. На чувството за гражданина като суверен. Чувството за общност, за заедност. Чувството, че този град ни принадлежи.
Титлата „Европейска столица на културата“ не е вълшебно хапче. Но впрягането на най-добрата налична енергия на този град в името на кандидатурата може да се окаже неочаквано добра възможност – да повярваме отново, че този град не е купчина камъни с хилядолетна история, а средище на човеци.
А човеците се събират заедно и строят град по една-единствена причина: за да живеят по-добре, живеейки заедно. И ако е вярно, че Пловдив е най-стария жив град в Европа, то значи предците ни са се справяли завидно добре с тази си задача.
Ако не си спомним как се прави това тук и сега, хилядолетната ни история ще се превърне в особено красноречив фон на нашия провал. И обратно, ако успеем да бъдем заедно не само на думи, но и на дела – титлата „Европейска културна столица“ ще е само епизод по пътя ни към нещо неизмеримо по-голямо и по-важно: да се научим да живеем уютно в кожата си на българи и пловдивчани. Да се превърнем в столица на самите себе си.
*Интервю за в-к “Марица”, 19 декември 2013
Моите текстове 