Нещата в черно и бяло

Днес внезапно почувствах нужда да говоря за футбол. Поводът е една на пръв поглед незначителна ремарка на Самуил Петканов, възхитително-остроумния създател на култовата анти-политическа паралелна реалност “Не!Новините”, който, в една странична бележка към (напълно уместен) свой коментар на обществено-патриотична тематика, нарича отборите на Литекс и Лудогорец съответно “фирмен отбор” и “химическа пералня”.

Дотук добре. Само дето Самуил е привърженик на ЦСКА.

Поради което много ми се прииска да споделя с него своята гледна точка по въпроса.

За мен, като фен на “провинциалния” отбор Локомотив Пловдив, израснал и формирал представите си за света през 80-те години на (вече) миналия век, при самото произнасяне на името “ЦСКА” ме полазват тръпки. Защото в детството ми ЦСКА беше най-яркото спортно въплъщение на нечестните и неспортменски методи на управление на държавата, характерни за развития социализъм. Футболната доминация на ЦСКА в тези години беше повече или по-малко гарантирана от държавно партийното ръководство чрез съчетание от похвати, вариращи от привидно безобидни (елегантна намеса на съдията в полза на правилния отбор в правилния момент – постоянна практика десетилетия наред) през вбесяващи (внезапно “командироване” по армейска линия на звездата на местния отбор в столичния гранд след изтичане на полусезона) до брутални (разформироване на отбори и зачеркване на “капиталистическото” им минало – какъвто е случая с пловдивския “Спортклуб”, предшественика на “Локомотив” – или обезкървяване на съпротивата посредством “обединяване” на силни отбори от провинцията – както стана с “Ботев” и “Спартак” в края на 60-те).

Ала нека феновете на “Левски” не бързат да злорадстват. Защото в стремежа си да бъде конкуретноспособен при тези откровено непазарни условия, “отбора на народа” възприе методи, не много по-различни от тези на своя архисъперник: едните ги подпираше армията, а другите – полицията; ако по някакво чудодейно стечение на обстоятелствата най-добрият ни футболист през изминалия сезон не биваше отмъкнат от ЦСКА – той с абсолютна сигурност се озоваваше в “Левски”.

По тази причина, макар мачовете с “Ботев” (тогавашен “Тракия”) да бяха гвоздеите на сезона, най-паметните победи в детството ми бяха именно срещу столичните “грандове”. В нашия случай, обичайния абонат беше ЦСКА: 4-2 на стадион “Девети септември” за изпадащия Локомотив срещу лидера в първенството през 1982-а; легендарното 3-2 в Ихтиман за Купата на Съветската армия (която през същата тази година беше предвидливо избутаха като втора по важност от тогавашните ни футболни шефове – нали я беше спечелил отбор от провинцията!); 3:0 с три гола на Ераносян година по-късно; 2-1 с победен гол на Карушев още две години след това. Помня ги като вчера. И – разсъждавам на глас – причината да си ги спомням толкова ясно (за разлика от мачовете с “Ботев”) е, че докато градското дерби беше преди всичко въпрос на престиж, победата срещу грубо фаворизираните софийски отбори в онези години беше за мен метафоричен израз на победата на доброто над злото. А, както всички добре знаем, в юношеството си човек, освен че е болезнено чувствителен на тема “справедливост”, има ярко изявена склонност да вижда нещата в черно и бяло (каквито, апропо, са и цветовете на любимия ми отбор).

След обществено-политическите промени от 1989-а нещата не се промениха особено – инерцията от миналото беше твърде силна, пък и структурите, диктували модата в българския футбол през изминалите четири десетилетия, дълго време си останаха непокътнати.

После дойде времето на големите пари и на феноменът “футболно чудо за три дни”. (Един от любимите ми примери е отдавна несъществуващия в този си вид футболен метеор “Олимпик” от село Галата.) В ранните години на демокрацията приносителите на подобни футболни успехи се деляха на два вида: откровени мутри и рафинирани мутри. Основната разлика между тях беше, че рафинираните мутри постигаха успехи най-вече благодарение на огромни капиталовложения на суми с неясен произход; докато откровените мутри си помагаха и с откровени силови методи – както извън терена, така и (понякога) на самия терен.

Този феномен не подмина и моя любим отбор – в разстояние на няколко години трима поредни президенти на футболния Локомотив (с повече от съмнителна репутация) един подир друг бяха застигнати от насилствена смърт. Последният от тях успя приживе да извоюва единствената титла в историята на отбора (през 2004-а). А аз постепенно спрях да ходя на мачове. И ако питате мен – не бих заменил нито една от честните загуби от детството си за коя да е от съмнителните победи от тази по-сетнешна епоха.

След всички тези футболни катаклизми, обаче – удивително наподобяващи катаклизмите и аналогичните феномени-еднодневки в българския политически живот, – за добро или зло, в крайна сметка в дългосрочен план именно “старите партии” са онези, които продължават да се радват на неувяхваща популярност.

Междувременно футболните мутри не изчезнаха, но повсеместно се рафинираха. Те и днес са главно действащо лице на българската футболна сцена (както и на международната, между впрочем – особено след масовото нашествие в Западна Европа на олигарси, натрупали несметните си богатства в неизбродимата руска степ, тайга или тундра). Основната претенция към всички тях – от Гриша Ганчев до Цветан Василев – е свързана с произхода на парите им. Но (за разлика от добрите стари времена) поне на терена битката е честна. (Долколкото е възможно да бъде честна битката на скъп професионалист наемник с ентусиазиран полуаматьор в полудетска възраст. И все пак.)

В този контекст особено любопитен е случаят с Кирил Домусчиев – бизнесменът, извел “Лудогорец” от “В” група до две шампионски титли и осминафиналите на Лига Европа в рамките само на някакви си четири (!!) години.

Не познавам добре бизнеса на Домусчиев, но зная, че търгува с лекарства. Както всички знаем, бизнесът с лекарства е по условие “мръсен” бизнес; но отвъд тази абстрактна констатация аз (поне до този момент) не съм чувал нищо изобличаващо за самия Домусчиев. Напротив; от хора, работили по негови обекти зная, че е изключително дисциплиниран, точен и организиран човек. Което, впрочем, личи и на футболния терен: за броени месеци “Лудогорец” постигна нещо, което “големите” в българския футбол непрекъснато се опитват, но така и не успяха да постигнат през последния четвърт век. Което мен лично ме навежда на една-единствена фраза по адрес на Домусчиев, и тя, по липса на адекватен български еквивалент, е на турски: Евала!…

…И сега да се върна там, откъдето започнах. За разлика от политическите пристрастия – които поне на хартия би следвало да стъпват на ясна и принципна лична визия за устройството на обществото – спортните, и в частност футболните, пристрастия са в огромното си число силно ирационални. Те почти винаги са повлияни от личната харизма на някой спортист, от ярките спомени от детството, оставени от някой забележителен отбор, или пък от кварталната или семейна традиция, пренесена от някой неостаряващ дядо, чичо или баща, чиято страст към любимия отбор винаги е граничала с лудостта – което винаги я е правело особено привлекателна.

По тази причина връзката с любимия отбор може да бъде оприличена единствено на връзката със семейството: тя не подлежи на коментар, нито на рационален анализ. И точно както в семейството, човек не може да избяга от наследствената обремененост и при футболните си любови. Затова и трябва внимателно да подбира думите си, когато говори за чуждите семейства – понеже собствените му думи могат да се върнат при него като бумеранг и да го улучат право в сърцето. Казано на прост език, със семейните работи шега не бива.

Вярвам в това – както вярвам, че човек може да надскочи всякаква семейна обремененост. И дори неговите (нейните) деди поколения наред да са живели в робство, той (или тя) – и за миг не се съмнявам в това! – притежава силата да владее света.