За уважението и унижението, или защо гледам футбол

“Резултатът вчера беше унизителен”, пише моят приятел, талантливият художник Кирил Златков. “Ако целта на мача е да излъчи победител, мачът можеше да свърши преди края на първото полувреме.” И още: “Никой нямаше да се разсърди, ако германците бяха показали и други човешки качества, освен питбулското желание да се вкарват голове докато изтече времето.”

Да, Кириле, резултатът наистина беше унизителен за отбора на Бразилия.

Но унижението няма нищо общо с германците: те просто дадоха най-доброто от себе си, както е редно да постъпи всеки друг отбор на тяхно място. (Иначе защо бихме ги гледали?)

Унижението идва от разминаването между очакванията и реалността. От нереалистичната преценка на собствените ти способности. И най-вече: от това как един отбор (и то изключителен отбор – да не забравяме, че преди този мач Бразилия имаше 14 поредни победи) се разпадна на съставните си части само за няколко минути.

Все уроци, които трябва да бъдат научени. И които – уверен съм – ще бъдат. (Поне за известно време – докато животът, този вечен немирник, не поднесе поредната си изненада.)

Държа, обаче, да се спра по-обстойно на второто ти изречение.

Самата мисъл, че мачът е можел да приключи в края на първото полувреме, за мен, като “спортен” човек (макар да съм такъв най-вече в домашно-махленския смисъл на тази дума), е истинско светотатство. Да, съвсем точно се изразих: светотатство. Нито повече, ни по-малко.

За щастие на нас, запалянковците, световният спорт е пълен с неочаквани, понякога дори немислими обрати.

Не е нужно дори да припарвам до Уикипедия, за да спомена няколко от най-знаковите от тях.

Финалът на Шампионската лига през 2005г., например. През първото полувреме на терена имаше само един отбор – Милан, един от най-великите клубове за всички времена  който към 45-ата минута водеше с 3:0. Колцина са вярвали, че Ливърпул може да обърне резултата?

Аз съм фен на Ливърпул от дете – мачът им с Брюж през 1978 г. е един от първите мачове в личната ми футболна памет. Едва ли ще ми повярваш ако ти кажа, че и за миг не съм спрял да вярвам, че Ливърпул ще спечели. За щастие, имам един приятел, който също като мен не е спрял да вярва и – за разлика от мен – може да го докаже. Защото заложи пари за победа на Ливъпрул на полувремето. И после си купи апартамент със сумата, която спечели.

Мога, разбира се, да се върна и по-назад във времето – още преди раждането си. (Както знаеш, това е едно от преимуществата на четенето – уж се е случило преди десетилетия, а имаш чувството, че си бил там телом и духом.) Например – на Световното през 1966г., когато КНДР повежда на Португалия с 3:0 преди да е изминала 18-ата минута. После Еузебио започва да вкарва голове. Мачът завършва 5:3 за Португалия.

Или още по-назад във времето, в 1954г.. В предварителните групи непобеждаваният години наред отбор на Унгария (според футболните експерти – един от най-великите отбори на всички времена) печели срещу ФРГ с 8:3. На финала двата отбора се срещат отново. Германия излиза на терена с коренно променен състав: осем от футболистите не са играли в първия мач. Въпреки това, още в 8-ата минута Унгария повежда с 2:0. Ала после нещо в тях се счупва: германците обръщат мача и побеждават с 3:2. (Като дете съм препрочитал тази история десетки пъти и съм тъгувал за унгарците, както се тъгува за изгубен приятел. Тази среща се помни и до днес с една от най-неочакваните развръзки в историята на футбола.)

Можем да се върнем и още по-рано: в Бразилия през 1950 г. Пак на финал, този път с участието на Бразилия и Уругвай. На Маракана са се събрали над 175,000 души: това е (с голяма преднина) най-посетеният финал на Световно първенство за всички времена. През въпросната година по регламент не се играят полуфинали, а се оформя финална група от четири отбора (Уругвай, Бразилия, Швеция и Испания). Бразилците побеждават последните два отбора съответно със 7:1 и 6:1, а Уругвай бият измъчено Швеция с 3:2 и завършват наравно с Испания (2:2).

Във финалната среща с Уругвай на бразилците е нужен равен мач, за да станат световни шампиони. След като обръщат резултата от 0:1 до 2:1, уругвайците се отбраняват геройски през последните минути на мача (говори се, че капитанът им Варела стоял неотлъчно на голлинията заедно с вратаря през последните десетина минути на мача). В крайна сметка, Уругвай удържа геройска победа, а след мача на стадиона остават трима души – двама от тях са издъхнали от инфаркт, а един се самоубива.

Защо разказвам всичко това? Защото съм убеден, че на всеки отбор (и на всеки човек!) трябва да бъде предоставен шанс да извиси исполински ръст и да надскочи себе си, като по този начин повтори – или дори надмине – великите си предшественици.

Да “пожалиш” отбор като Бразилия – петкратен световен шампион и участник в седем финала (от общо 20 проведени първенства, на които Бразилия неизменно присъства – тя е единственият отбор в света, който не е пропускал Световно) – е далеч по-обидно и по-унизително, отколкото да й вкараш седем гола (нещо, което самата Бразилия нерядко е вършила със съперниците си). Защото това би означавало да демонстрираш самонадеяно превъзходство, като й кажеш в очите: “Ти не си ми съперник по мярка, ходи да си играеш с децата на твоята възраст”. С други думи – да я събориш и после да й отнемеш правото самичка да стане на крака.

Вярвам, че при едно малко по-различно стечение на обстоятелствата (други изпълнители, друг отборен дух, друг исторически момент) бразилците можеха да обърнат резултата през второто полувреме. Дори срещу Германия, дори при 0:5. Е, не би. Но това няма да ме откаже да вярвам, че следващия път ще се случи. Или по-следващия. Или по-по-следващия.

Разбираш ли, Кириле, мен точно това ме държи пред екрана. Надеждата, че ще видя нещо невиждано. Същото, което зарежда 90-годишни старци със страст за живот. И заради което умират без да затворят очи.

Въпреки някои заглавия в днешната преса, германците не се “подиграха” с Бразилия снощи. Да, може би са я унизили – защото унижението по правило не е отношение между победителя и победения, а между победения и собственото му его. “Подигравката”, от друга страна, е нещо, което изисква съзнателно и активно действие от страна на победителя.

Такова действие снощи нямаше. Щеше да е подигравка ако немците бяха спрели да играят (бяха намалили оборотите) след петия си гол в 29-та минута; те не го направиха, а продължиха да играят с всички сили. Като истински джентълмени.

Защото в спорта “джентълменство” не означава да играеш симулативно, за да дадеш възможност на съперника да се почувства по-добре. С четиригодишно дете това навярно би имало някакъв смисъл; ала със зрял мъж, който е в силите си, подобно нещо би било тежък удар под пояса, би било храчка право в лицето на личното му достойнство.

“Джентълменство” означава да уважаваш съперника и зрителите, да играеш винаги като равен с равен. Означава да играеш по правилата, да играеш докрай – и накрая да подадеш ръка с вдигнато чело, независимо от резултата. И да дадеш на загубилия възможност за реванш.

Снощи германците (към чийто футбол – приятелите ми знаят – никога не съм изпитвал особена симпатия) играха като истински джентълмени. Накрая прегърнаха загубилите и потърсиха погледите им, за да ги подкрепят и окуражат.

Уверен съм, че няма да минат много луни, преди бразилският футбол да възкръсне като феникс от пепелта. Бразилците ще се завърнат с гръм и трясък, както винаги са го правили – и тъпкано ще си го върнат на германците за снощи. Искрено се надявам, че тогава ще видя в погледите им онова, което видях в очите на немските футболисти след разгромната им победа вчера: уважение към един достоен съперник и човешко съпричастие.

Затова ще продължа да гледам футбол.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s