Световно първенство, в което първият отпаднал е все още властващият световен (и европейски) шампион. Просто няма как да бъде безинтересно.
(18 юни 2014)
* * *
Когато Суарес вкарва срещу Англия, изпитвам дълбоко объркване. Колко точно да се радвам и колко да съм тъжен?… Бедна, бедна Англия, вече 44 години и десет световни първенства стискам палци за теб…
(19 юни 2014)
* * *
Холандия – самотен воин от старите земи в следващия кръг на Световното. Новият свят триумфира повсеместно. Европейски отбор никога не е печелил футболно първенство на този континент. Шансовете това да се случи именно тази година устремно намаляват с всеки изминал ден. Очевидно съм хазартен тип: залагам лев, че купата ще дойде в Европа. (Ако го загубя заради Уругвай или Коста Рика – обещавам да черпя.)
(24 юни 2014)
* * *
Чили. С главно “Ч”.
(28 юни 2014)
* * *
I’ve watched ten World Cups in my lifetime (most of them quite carefully) and this is the best Mexican team I have seen. They dominated the best team of this Championship for the better part of the game between the two. My sincere condolences, Juan Pablo; Mexico deserves to be in the quarterfinals. Certainly more than Brazil does (Mexico should have topped their group to begin with, on goal difference: they were denied two goals due to non-existing offsides, and Brazil was awarded at least one due to a non-existing penalty). But in football skill, discipline, and character are not always sufficient for success. You also need a little bit of luck. The Aztecs are going out with their head held high. Personally, I am betting on Holland to raise the cup. Luck was not on their side in ’74 and ’78. I sense that their time has finally come.
(29 юни 2014)
* * *
Страхотни изпълнители. Забележително хладнокръвие. Ако опре до дуспи – Коста Рика са световни шампиони. Гърция — вице.
(30 юни 2014)
* * *
Можете да обвинявате американците в какви ли не грехове – и в повечето случаи, убеден съм, ще сте прави. Но липсата на спортен дух със сигурност не е един от тях.
(2 юли 2014)
* * *
Кратко резюме на осминафиналните двубои за най-любознателните сред вас: във всичките осем мача победиха водачите в групите. Никой от тях (освен Колумбия — донякъде) не спечели с лекота. Два мача бяха решени с дуспи, още три — с продължения. От общо 18 гола само три бяха вкарани през първото полувреме, четири – след 88-ата минута, цели седем – в продълженията.
Сред класиралите се отбори има четири европейски, три южноамерикански и един от Централна Америка. Родният език на три от отборите е испански, на по два — френски и нидерландски (Белгия влиза и в двете групи), на по един — немски и португалски. (Романските езици имат видимо преимущество пред германските с две към едно, а единствената утеха за всемогъщия английски език е, че почти всички играчи го владеят криво-ляво като свой втори, трети и четвърти език.)
Два от отборите (Колумбия и Коста Рика) никога не са се класирали на четвъртфинали. Половината четвъртфиналисти никога не са ставали световни шампиони, а останалите четири отбора имат 11 титли помежду си – спечелили са повече от половината от проведените до момента 20 Световни първенства.
Постижението на Коста Рика е особено впечатляващо, имайки предвид (в добавка на общо-взето отсъстващата у този народ футболна традиция), че на всеки костариканец, който се разхожда по тази земя, се падат около 45 бразилци, 20 немци, 15 французи, 10 колумбийци, 9 аржентинци, четирима холандци и две цяло и пет белгийци.
(2 юли 2014)
* * *
Спомням си като да беше вчера: как гледахме полуфинала между Франция и Германия на Световното през 1982-ра на мъничък чернобял “Юность”; бяхме на море, на бунгалата на вестник “Глас” в Несебър (в който работеше баща ми – ходехме там години наред, за мен в детството ми това място беше синоним на “море”). Спомням си как се възвисих, когато французите поведоха с 3:1 в продълженията, и колко смазан бях, когато немците изравниха с два измъчени гола на Румениге — след което спечелиха с дуспи.
По онова време (и години наред след това) ненавиждах немския футбол. За мен германския национален отбор беше синоним на грозна и безмилостна машина, която смазва всичко красиво по пътя си. Отборът на Франция пък – с Платини, Тигана, Жирес, Батистон — беше за мен истинско въплъщение на футболната романтика.
Днес пак съм на море – в Слънчев бряг (който няма нищо общо с мястото от моето детство), само на километър и нещо от мястото, където трепетно стисках палци за французите преди 32 години. Гледам същия мач. Но актьорите са други. Аз също съм се променил, изглежда.
Хващам се, че ми е почти безразлично кой от двата отбора ще победи – макар да симпатизирам малко повече на Германия.
Не, това не се дължи охладяването ми към футбола изобщо (макар подобно охладняване да е естествено с напредването на възрастта). Вследствие на житейски натрупвания гледам по различен на тези два отбора — метафорите са други.
У французите вече не откривам нищо романтично – за мен те по скоро с течение на годините се превърнаха в синоним на надменност и самодоволство. (Наглата физиономия на Тиери Анри, който не се радва след като вкара гол, понеже, нали разбирате, това е в реда на нещата, защото съм велик, е една от най-антипатичните футболни гледки в живота ми на запалянко.) Немският футбол пък вече не намирам за отблъскващ: все повече оценявам дисциплината и духа, които стоят зад онова, което някога определях като бездушна машина.
Това, което със сигурност не се е променило, е че симпатизирам на аутсайдерите. На малките, но сърцати футболни държави. Симпатизирам на спортсменския дух. На раздаването докрай. На уважението към съперника – което е синоним на уважение към зрителя и към спорта изобщо. Защото футбола е метафора на живота – а в живота средствата, с които е постигната една победа за мен винаги са били по-важни от самата победа.
(4 юли 2014)
* * *
– Имат ли “Коста” в името – казва баща ми – в никой случай не ги пренебрегвайте.
(6 юли 2014)
* * *
След като страната им похарчи милиарди за организирането на Световно първенство по футбол, след няколко години усърдна и задълбочена подготовка, пред погледите на десетки хиляди верни фенове на стадиона и повече от сто милиона, залепнали за телевизорите, единайсетте бразилци на терена, чиято обща пазарна цена е няколкостотин милиона евро, изглеждат като малки деца, изгубени в гората. Колко чудно нещо е животът!
(8 юли 2014)
* * *
Като почитател на футбола — и на спорта изобщо — намирам за възмутителни подхвърлянията, че немците трябвало да “спрат да играят” през второто полувреме на тазвечершния мач, че поведението им било “жестоко”, “нечовешко”, понеже, видите ли, “падналият не се рита”.
Подобни намеци са (меко казано) обидни за най-успешния футболен отбор за всички времена, който тази вечер очевидно (очевадно) нямаше ден. В махалата може би да – но на полуфинал на Световно първенство никой не може да си позволи да спре да играе. И не трябва да си го позволява.
Да, през голяма част от мача бразилците изглеждаха объркани. На моменти изглеждаха дори изгубени. Но да спреш да играеш в подобна ситуация не е проява на уважение; ни най-малко.
Тези момчета са отлично подготвени професионалисти, преминали са през внимателен и безмилостен подбор. За една седмица труд получават повече, отколкото средния бразилец за десетилетие. И ако германците бяха намалили оборотите – понеже противникът им внезапно и колективно е изгубил почва под краката си – това би било проява на унизително снизхождение, което никой от тези мъже не заслужава.
Не го заслужават и милиардите зрители, залепнали за телевизионния екран. Не го заслужава спортът, който завладява сърца и умове по целия свят имено със своята непредсказуемост – както и с факта, че представлява еманация на всички явни и тайни човешки импулси.
Спортът е съшит от същата тъкан, от която сме направени всички ние. Талант, интуиция, въображение, импровизация, атлетизъм — но и хладнокръвие, дух, настойчивост, воля за победа, екипна работа. Тъкмо по тази причина спортът – а още повече големият спорт – ни учи много за живота. А колективният спорт с удивително проникновение илюстрира начина, по който функционират човешките общности. Ако имаме очи да го видим, разбира се.
Уверен съм, че утре Бразилия ще се завърне по-силна отвсякога. Че урокът по смирение, който получиха днес, ще направи тези момчета по-добри футболисти. И – най-важното – по-добри хора.
А ние ще помним тази необикновена футболна среща доста по-дълго от обичайното. Ще я обсъждаме и обговаряме във всичките й футболни и човешки измерения. И (навярно) ще научим малко повече за самите себе си.
(9 юли 2014)
* * *
Последни важни щрихи върху снощната футболна среща – преди да сме отгърнали на следващата футболна страница.
Убеден съм, че този мач ще остане в историята. Децата ни ще го помнят, ще го обсъждат, ще го сънуват. Както аз помня загубата на Унгария през 1954-а – макар да се е случила 16 години преди да се родя.
Ще го помнят заради потресаващата, нечувана загуба на най-великия отбор в света — и то на собствен терен. Заради почти митологичите измерения на сблъсъка между въображение и дисциплина, самоувереност и отборен дух, индивидуален талант и отборна игра – но най-вече заради истински митологичните измерения на развръзката.
Накратко казано, този мач ще влезе в учебниците. Поколения играчи (и запалянковци-неиграчи като мен) ще се учат от грешките на Бразилия – и от безмилостната ефективност на Германия, разбира се.
И като говорим за митология – тази среща е прекрасна илюстрация на древногръцкото разбиране за hubris и nemesis, за възгордяване и падение.
Да погледнем и от тази страна: ако футболистите на Германия бяха спрели да играят след 30-ата минута, всичко това нямаше да се случи. Бъдещето щеше да бъде различно. Уроците щяха да останат ненаучени.
Така че: нека благодарим на германците. За честната, но безкомпромисна игра. И за безспорния им принос този мач да се превърне в нагледно учебно пособие за поколенията след нас.
(9 юли 2014)
* * *
Големият въпрос за 200 милона бразилци: за кого да викат в неделя? За вечния враг Аржентина, който десетилетия наред няма да спре да им натяква, че е спечелил Световна титла на тяхна земя, или за отбора, който току-що им нанесе най-тежкото поражение в цялата им футболна история?
(10 юли 2014)
* * *
Полезно четиво за онези, които все още не са заели страна в утрешния финал:
“Патриотичните илюзии нямат край. През I век от нашата ера Плутарх се присмива на онези, които твърдят, че атинската луна е по-хубава от коринтската; през XVII век Милтън отбелязва, че Бог обикновено се явява най-напред на Своите англичани; в началото на XIX век Фихте заявява, че да си човек с характер и да си германец е безспорно едно и също.
За разлика от североамериканците и от почти всички европейци, аржентинецът не се отъждествява с държавата. Това може би се дължи на традиционно лошото управление на страната или на общовалидния факт, че държавата е непонятна абстракция (държавата е надлична, аржентинецът възприема само личното отношение; затова според него да се крадат обществени пари не е престъпление). Всъщност аржентинецът не е гражданин, а просто индивид.
За европееца светът е космос, в който всеки строго съответства на функцията, която изпълнява; за аржентинеца е хаос. Европеецът и североамериканецът смятат, че една книга е хубава, щом е заслужила някаква награда; аржентинецът допуска, че може да не е лоша въпреки наградата. Поначало аржентинецът не се доверява на фактите.”
~ Хорхе Луис Борхес, Буенос Айрес, 1946 г. (Превод Анна Златкова. Из “Избрани есета”, Колибри, 2011)
(12 юли 2014)
* * *
На 13-и юли 2014-а, точно в 113-ата минута, молитвите на папата в оставка бяха чути по-отчетливо от тези на действащия папа. Невръстният Марио Гьотце, правнук на цяла плеяда горди и непокорни Гоцета, сложи край на надеждите на Аржентина. Европа спечели първата си титла на американска земя откак Колумб стигна до погрешната Индия преди малко повече от пет века.
(14 юли 2014)
Моите текстове 