Единственият път е пътят на малките, но ключови промени

Предишната настилка на Главната улица в Пловдив – застлана в епохата на зрелия социализъм — беше неподходяща не от естетическа, а от техническа гледна точка. Плочките се бяха напукали от природните стихии, понеже подбраният материал (изненада!) не е бил предназначен за външна употреба. (Баща ми ми е разказвал неведнъж за обсъжданията по онова време от гледната си точка на действащ журналист и бивш преподавател по паркова архитектура.)

Но въпреки многобройните дупки и прохлътвания, аз предпочитах онази порутена настилка пред сегашната. Самата идея да застелеш знаковата улица на един знаков град с изкуствен материал, произведен по калъп в анонимна анадолска работилница, е дълбоко отблъскваща. Уверен съм, че никой архитект, съхранил у себе си дори и капка самоуважение, не би подбрал подобна настилка за Главната на Пловдив. Поради което за мен е повече от очевидно, че основният (единственият, навярно) аргумент при избора на тази настилка (по Чомаково време) е бил кой ще даде най много пари под масата.

Сегашната управа на града, обаче, е по-умна и по-амбициозна от онази. (Под “амбиция” визирам нещо отвъд елементарната меркантилност, отвъд сляпата жажда за самообогатяване за сметка на всичко и всички.) Поради което подозирам, че работата се върши по инерция – липсата на вкус, в съчетание с липсата на обществен натиск (по който и да е важен за града въпрос, междувпрочем) позволява недоразумения като новата чешмичка до Халите и нашествието на евтините чомакови павенца по долната Главна (да не говорим за безумието, наречено “паркинг под Цар-Симеоновата градина”) са само няколко от очевидните примери.

При всичките й кусури, напоследък забелязвам у сегашната кметска управа една твърде похвална черта: стремеж (не зная доколко последователен) да бъдат назначавани на ключови за града позиции хора с качества, с професионален и човешки багаж, значително надхвърлящ станалия обичаен за града ни безутешно-еснафски стандарт, който години наред ни обричаше на духовен провинциализъм, на незабележимост, на бавно угасване.

Плахо се надявам, че тази плаха склонност на хората от сегашната власт ще надживее фойерверките около кандидатурата на Пловдив за културна столица на Европа — и бавно, но сигурно ще започне да дава своите плодове. Но дори и това да се случи, сигурно е едно — процесът ще отнеме години, навярно десетилетия. Ала друг път няма: единственият път е пътят на малките, но ключови промени, на постепенните натрупвания, които постепенно да избистрят етичната и естетическата мътилка на прехода.

Може би очаквам твърде много. Но друг избор нямам: избрал съм да живея в този град. И т р я б в а да вярвам в него.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s