Говорим си с Генчо Биков за протестите, за гражданската енергия. “Наивно е да се вярва, че нещо зависи от гражданите, селяните и т.н. на тази територия”, казва. И допълва: “Шепата викащи без да знаят за какво в София не е граждански протест. Всъщност викаха” оставка”, но ей така, без никаква идея какво всъщност искат. Промяна? Ама някой да я направи. Кой?…”
Аз съм на друго мнение.
Първо, “викащите” не бяха шепа, а десетки хиляди в пика на протестите. Второ — много добре знаеха (и знаят) какво искат: държавничество, отговорност, разделение на властите, прозрачност. Това са принципни неща — те нямат отношение към спектъра ляво-дясно, а към оцеляването ни като народ.
Правителството на Орешарски доказа за по-малко от седмица, че не заслужава доверие, защото демонстрира по най-безпардонен начин тъкмо обратното на тези идеали: грубо интересчийство, неуважение към държавните институции, безотговорност към съдбата на нацията, сливане на властите и пряка зависимост от олигархични кръгове и интереси, преднамерена непрозрачност.
И последно: по-голямата част от хората винаги и навсякъде са били пасивни наблюдатели. Създаването на гражданско общество означава натрупване на критична маса небезразлични хора, хора, които вярват, че собственият им живот зависи преди всичко от техните лични усилия. Не е нужно да са милиони; достатъчно е да са няколко десетки хиляди, за да бъде достигната повратна точка, която да се превърне в здравата поснова, на която да стъпи една активна обществена промяна.
В тези дни на протест аз видях зачатъците на именно такова общество. Въпреки привидният разпад на протеста в последните месеци, аз вярвам, че след #ДАНСwithme и белия автобус България не е същата. Роди се чувство на съпричастие, на споделени идеали (не конкретни цели, не партийна програма, а именно и д е а л и). Роди се надежда.
А когато има надежда, тя рано или късно дава своите плодове.
Моите текстове 