Говорете си думите! Допрете си устните! Живейте си дните!

И на вас ви се е случвало, нали? Да тъгуваш за някого, когато си отиде, като да ти е бил неизмеримо близък. Необяснимо близък — макар да не си се срещал с него никога. А само с думите му. С отекващите му рими. С хвърчащите му хора. Със златното му ключе. С лунната му стая. С меката му есен. С неговата брезичка. С неговите Банко и Макбет, с неговия Шекспир и неговия Джани Родари. С трите му “хаш”. С неговите солунски братя, които не спират да се дивят пред отколешните ни нрави. С неговите зародиши, притихнали в спиртните си стъкла, встрани от хората и войните. И с блуждаещите в спиртното му море злини несторени, бели редове, неговорени думи, недопрени устни, неживени дни.

Това е то изкуството — понякога по-живо и от самия живот. По вечно и от самата смърт.

Говорете си думите! Допрете си устните! Живейте си дните! Не ги оставяйте да блуждаят спиртосани някъде другаде и с други двама.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s