За “Нощта” и нейния принос в живота на Пловдив*

Срещнахме се с Манол Пейков, един от най-силните поддръжници и верни приятели на „Нощта на музеите и галериите“, за да ни сподели своите наблюдения и спомени от изминалите „Нощи“.

Би ли се представил с няколко думи за читателите на блога?

Манол Пейков. Издател, преводач, певец и…хуманитарист. (смее се)

Разбрах, че ти си бил първият хроникьор/фотограф на „Нощта на  музеите и галериите “ още в самото й начало. Какво друго те свързва с „Нощта“?

Мисля, че бях първият човек, с когото Веси сподели идеята и със сигурност един от първите, които я прегърнаха. Хората бяха много скептични в началото, защото такова нещо не беше правено в Пловдив и изглеждаше прекалено смело. Аз си спомням, че почти всички галеристи и музейни работници си бяха оставили вратичка да може по-раничко да затворят. И беше направо потресаващо да видиш в един часа и половина през нощта млади хора, които обикалят улиците и думкат по вратите на Етнографския музей за това, че са затворили по-рано. Очакванията бяха тотално надминати.

Какви са спомените ти от първата „Нощ на музеите и галериите“?

Удивително много млади хора, които иначе не виждаш. Сякаш са изригнали от дън земя.

През първата „Нощ на музеите и галериите“ посетих 15 от общо 18 или 19 участващи локации и навсякъде сондирах мнение. Всички бяха зашеметени. Бяха минали хиляди хора. Във „Филипопол“ например ми казаха, че са минали над 2000 души, което е повече, отколкото обикновено минават за година. А в Историческия музей, жената ми каза: „Ние трябва да си преосмислим целият си подход към публиката, цялата концепция изобщо за правене на музей. Днес за три часа са минали повече хора, отколкото минават цяла година. И то хора, които са заинтересувани и истински мотивирани.“ Беше абсолютно впечатлена жената, направо потресена. Мисля, че това събитие бе променило разбирането й за собствената й работа.

Така че „Нощта“ за мен е наистина нещо много специално за този град и изобщо за тази държава, защото то се прави по начин, който променя средата революционно.

Пловдив е един легендарен град с много история, смята се за най-старият жив град в Европа. През последните 40-50 години населението му се запазва като брой, но най-амбициозните му жители заминават за чужбина. На тяхно място идват други хора от малки градове, които запълват тази празнина. Но тази преходност означава, че много голяма част от населението на Пловдив се състои от новодошли, които нямат истинска, сърдечна връзка с града. Тоест трябва да се правят неща, за да бъде непрекъснато съживявана и изграждана тази връзка. И аз видях, че това се получава в тази „Нощ“.

Изведнъж се случи нещо, което да накара младите хора да се кефят от живота си, от мястото на което се намират, да го обсъждат на висок глас. Това събитие има много силна съживяваща роля. Което е по-важно от всичко друго всъщност – че тези хора излязоха отнякъде, че ги има в този град. Супер важно и фундаментално е, защото „Нощта“ просто с една много лека мазка на четката и с едно леко намигване (все пак това е един ден в годината, не е нещо което се случва непрекъснато) показва, че този град има потенциал, има живот, има млади хора с отворени очи, които чакат да им покажеш пътя, за да поемат по него.

Според твоите наблюдения как се е променила „Нощта“ от първото издание (2005 г.) досега?

Тя придоби страхотна популярност сред много широк кръг от хора. Първо интелектуалски, а после и снобарски – тоест стана модерно да се ходи на „Нощта“. Много хора идват само за да фиркат, да обикалях улиците и да се надвикват. Пренасели се по един нехубав начин. Превърна се твърде много в забавление заради самото забавление, но забавление отвъд стойностите, които стоят зад тази „Нощ“ като изкуство и като идеи.

Аз самият през последните 4-5 години не успявам да й се насладя. Ходя, но като виждам тези пренаселени улици с хора, макар от една страна ми е приятно, ми липсва интимността на изживяването. Първата „Нощ“ беше еуфорична, имаше автентичност. Постепенно за жалост се пренасели. Но това е риск – и този риск винаги го има.

Също както в момента с Капана, когото се опитват да превърнат в творчески квартал – съществува риска да го облагородят по начин, който всъщност да накара истинските, автентични жители  на квартала да го напуснат постепенно и той да се насели само от хора, които смятат ,че е готино, яко и модерно да се живее и твори там. С течение на времето има опасност мястото в даден момент да се превърне в антитеза на самото себе си. И в известен смисъл това започна да се случва и с „Нощта“. Аз го чувствам, но зная, че Веси и Катрин, като основни организатори на „Нощта“, са хора, който гледат и мислят. Те знаят това и търсят начин да запазят автентичността на събитието като непрекъснато добавят нещо, отнемат нещо, променят нещо, създават нови посоки… „Нощта“ си остава знаково събитие, независимо от всичко.

Имаш ли любимо издание на „Нощта“ и кое с какво си запомнил?

Не. На мен “Нощите” ми се сливат вече, нямат такъв релеф. Може би първото е най-любимото, защото имаше неповторима енергия и надмина хилядократно очакванията ни. После събитието беше в много силен възход. След което стигна до своето плато и настъпи леко разочарование от тази навалица и претрупване с хора. И най-накрая започнахме да го приемаме за даденост.

Просто в началото чувствах, че „Нощта“ има нужда от моята подкрепа, всякаква – и морална, и емоционална, и творческа. По онова време само една шепа хора бяха въвлечени в тази иинициатива и наистина имаше нужда човек да вгради в нея съществена част от себе си. Днес то е стъпило на много здрава основа и аз не се притеснявам за самото събитие. Знам, че има кой да се грижи и го чувствам по по-друг начин.

Любими моменти, участници или събития?

Опитвам се да превъртя лентата и си давам сметка, че аз винаги по-монолитно съм гледал на нея – не като отделни събития, а като едно голямо събитие с отделни епизоди в него, поради което не мога да кажа, че имам много специална привързаност към някакво конкретно събитие или случка. Поне сега не ми изниква. Прехвърлям през ума си местата, на които съм ходил, нещата, които съм виждал и може би любимият ми момент е когато влязох в Историческия музей и срещнах погледа на онази жена, която изведнъж бе намерила нов и неочакван смисъл в собственото си съществуване. Няма нищо по вдъхновяващо от това.

Но да оставим настрана „Нощта“ като създател на изкуство. За мен социалния ефект, този ефект на свързване, на вдъхване на смисъл, на осмисляне на градската среда, на създаване на нови мостове между хората за мен е много по-важен и много по-ценен. Останалото е на добро ниво. Отварят се трибуни и платформи за автори, които са трудносмилаеми, неочаквани, за съвременно изкуство, което в България трябва да измине много път, за да бъде истински оценено, разбрано, харесано.

Как се вписват литературата и книгите в „Нощта“? Трябва ли да има повече литература в програмата според теб? Какво мислиш за формАта на литературата в „Нощта“?

Литературата изисква малко повече спокойствие, дистанция. На фестивал „Отец Паисий“ например, където нещата бяха по-спокойни, по-лежерни – както и в първите „Нощи“ – имаше повече място за това. Сега при тия стълпотворения и постоянно движение на хора е много трудно, защото едно литературно събитие изисква поне час, в който хората да са там и да има постоянна публика, а не да имаш влизащи и излизащи, течение, реки от хора.

Смятам, че двете неща се съвместяват малко трудно. Може би е възможно да се измислят формАти, които са по-импулсивни, които не изискват толкова постоянно внимание, при които можеш да влизаш и излизаш, и просто да останеш докоснат. Но за типично представяне на книги мисля, че „Нощта“ не е подходяща.

Имам информация, че с Веселина Сариева и Виктор Янков сте имали идея за ретроспективна книга на „Нощта“, макар че засега не е реализирана. Може ли да ни разкажеш нещо за тази идея?

Тя си беше на Веси и на Виктор – идеята беше да се включат всички неща, които са се случили през годините в „Нощта“ и да бъдат обговорени от различни гледни точки чрез интервюта, разговори с куратори и участници, с много снимков материал. Но в края на краищата се оказа, че бюджета на Веси не е достатъчен и засега не знам дали този проект ще се случи. Идеята беше да е за годишнината, но не е нужно да е по повод. От една подобна книга би имало и много други ползи. Например възможността дистанцирано да си направиш равносметка. Защото когато правиш „Нощ“ след „Нощ“, след „Нощ“, след „Нощ“, има един постоянен тласък, който те носи на гребена на вълната. Пропускаш детайли, понякога се успиваш и влизаш в някакви мисловни коловози, които според теб са неоспорими. Когато се дистанцираш и започнеш да говориш с хора, направиш 15 интервюта и ги изслушаш, си казваш „Бре, аз за това не бях се сетил“. Някои неща могат да те изненадат и да ти дадат нови посоки на мислене, да ти дадат възможност да узрееш и да отгърнеш нова страница.

Макар че в крайна сметка цялото пътешествие е процес на узряване и набиране на вътрешна самоувереност, опит, знания. Но от подобни неща има нужда. Важно да остане и като документ. Веси документира „Нощта“ по много начини, но една подобна книга би й дала една по-сериозна биография. Е, засега този проект е оставен на рафта да втасва. Дано му дойде времето.

Кои са според теб достиженията на „Нощта“, които са се вградили вече в традициите и пространствата на град Пловдив, а и не само на този град?

На първо място „Нощта“ показа, че нещата свързани с изкуство могат да се правят по различен начин. Това е огромно завоевание, защото Пловдив е град, който е твърде вкопан и вдаден в миналото. Винаги, когато питаш хората защо смятат Пловдив за столица на културата те започват да обясняват, че той е най-старият град, че има римски, тракийски находки и слоеве. (За отоманския период никой не се споменава, макар той да е доста продължителен и доста важен.) Символи на града са Стария град и Римския стадион – паметници на по 2000 години.

В действителност най-важното нещо в един град е какво се случва тук и сега и как живеят хората, качеството на живот в момента. Културата на един град не са тия стени, дувари, камъни и дърве, а онова, което се случва между хората, начина, по който те общуват помежду си, по който прекарват времето си, по който интерпретират съществуването си като личности, следата, която искат да оставят след себе си.

Тази „Нощ“ показа, че една птичка все пак може да направи пролет – понеже „Нощта“ я направи Веси, съвсем самичка. Супер наивно и ентусиазирано се впусна в тази авантюра. И с почти нулев ресурс. Увлече след себе си някакви други хора, но всички бяха скептични, почти без изключение. Това показва, че ролята на личността в историята съвсем не е малка. В социалистическата епоха се твърдеше, че индивида няма никаква роля в историята, че народните маси движат историята. Не е така. На града му трябват вдъхновители, трябват му големи фигури, хора с визия, които да движат нещата, да дават тласък, да създават вятър и да се възправят срещу статуквото, срещу поделените територии и окопите, в които всеки се е наврял и от време оно си кара по инерция.

Големият принос на „Нощта“ е, че тя по нов начин успя да вдъхнови хората от този град, и особено младите хора, които са бъдещата публика, бъдещите потребители. Тази „Нощ“ им отвори вратата и аз виждам все повече млади хора да посещават алтернативни, необичайни събития.

Имаш ли критики и/или препоръки към организаторите на Нощта? Кои принципи препоръчваш да останат водещи?

Единствената ми критика е тази, че събитието става прекалено поп напоследък. Понеже хората са много, самите галерии вече организират не толкова елитни събития, нещата стават малко шлагерни, на ръба на кича. Това е въпрос на индивидуален вкус, разбира се. „Нощта“ е куратор, но тя не диктува на хората и на галериите какво точно да правят. Те имат свобода да решават сами.

Смущава ме това пренаселване. От една страна е страхотно, че можеш да доведеш толкова хора. Идват хиляди хора, от София и от цялата страна. Това показва потенциала на града. Ние досега не сме имали управници, които да си дадат сметка, че този град може да живее само от туризъм и този туризъм е неразривно свързан с културата. И с археологията, но най-вече с живата култура. „Нощта“ го показа – щом за една нощ идват толкова хора, това означава, че ако по правилен начин си изиграем картите, ако по правилен начин облагородяваме средата и й вдъхваме живот, градът може едва ли не само от това да живее и да има слава не на културна столица отпреди 1000 години, а на място, което е пълно с живот и което привлича хора от цялата страна, че и отвъд пределите на страната.

Принципите? На мен много ми харесва това, че „Нощта“ е много егалитарно събитие, има много доброволци, много хора, които се включват, на които им се дава възможност да го почувстват като свое, да бъдат част от него. Младите, които обикалят и разглеждат като посетители – това е едно ниво изживяване. А онези млади, които ги въвличаш и стават съорганизатори, общуват с творци, учат се на това как се стопанисва и менажира изкуство – това е изживяване на съвсем друго ниво. Което е страхотно, защото точно това изгражда капацитет в културата. Точно на това учи „Нощта“. Тя възпитава хората. Тя се превръща в школа за малцина, но техните енергии постепенно увличат други хора и това се предава. Това е страхотно и много важно.

*Интервю за блога на “Нощ на музеите и галериите”, 27 август 2014