Спомен за Жени

Запознах се с Жени Божилова през лятото на 2008 г. Стана след като реших да издавам “Богът на дребните неща” на Арундати Рой; книгата имаше едно издание (с отдавна изчерпан тираж), на вече несъществуващото издателство “Хемус” от 2001-а, в превод на Леда Милева. Издирих номера на Леда и й позвъних. Попитах я дали би ми предоставила превода си и също така дали има нещо против той да мине през още една редакция. “Нямам нищо против”, отвърна ми тя, “но имайте предвид, че аз работя само с Жени Божилова.”

Открих Жени в Яврово, над Асеновград, където (както впоследствие научих) имаше навика да ходи всяко лято по за двадесет дни или месец. Тя ме покани радушно да я посетя и да поговорим. Така и сторих.

Говорихме си неспирно в продължение на повече от два часа, сякаш се познаваме от години. Оказа се, че (като изключим работата й в “Съвременник” – по онова време тя все още правеше списанието почти съвсем сама) Жени не е приемала редакторска работа повече от десетилетие. За мое щастие, тя прие да бъде редактор на книгата – и това се оказа първата от почти две дузини преводни книги, които Жени редактира за “Жанет 45” през следващите шест години.

Тогава Жени е била на осемдесет, но човек трудно би й дал повече от шейсет. И сега се затруднявам да определя кое й качество я характеризира най-отчетливо: благостта, осанката и спокойствието, които неизменно излъчваше, живият й ум, удивителната й памет, свежото й чувство за хумор, естественото й любопитство към събеседника, способността й да предразполага, отсъствието на каквото и да е високомерие или дидактичност (макар да бях наполовина на нейната възраст), липсата на каквато и да е суета или суетене (с изключение на естествената женска суетност, която у нея приемаше формата на мека изисканост и чаровна любезност, но никога предозирана, винаги приканваща).

Така си и остана: почти винаги, когато я посещавах през идните години, най-често в дома, който дълги години беше делила с Николай Хайтов на улица “Люботрън” в София, се заричах, че идвам за малко, но нито веднъж не успях да си тръгна преди да са минали поне два часа.

Говорехме си за общите ни книги, за преводи, за писатели и преводачи, за литература и политика, за минало и бъдеще. Почти не мога да се сетя за друг човек, включително на моята възраст, с когото да съм си говорил така ненаситно и напоително. В хола й витаеше трудно обяснимо спокойствие, граничащо с безвремие – а именно: усещането, че делничното дребнотемие няма място тук, че този човек и това пространство са някак по-големи от времето, в което живеем; че принадлежат не на него, а на вечността.

Но в темите, които обсъждахме, нямаше и следа от безвремие. Хората, книгите и спомените бяха необикновено живи и релефни; когато разговарях с нея, чувството беше като да избършеш замъглени очила – всичко внезапно става по-ясно, по-видимо, по-разбираемо.

Жени често ми разказваше за миналото. За заможното си семейство, изгубило цялото си имущество след девети. (“В къщата ни на Патриарха цареше неспирно веселие; усмивката не слизаше от лицата на родителите ми” – разказваше Жени. “Като знам какво са изгубили ми е много чудно как са го постигали.”) За страстното й и неосъществено желание да следва медицина – нея година ограничили кръга на следващите тази специалност въз основа на “благонадеждността” им, та й се наложило да кандидатства английска филология, където била приета с един от най-високите балове. (Тогава внезапно си дадох сметка, че голямата преводаческа школа на “Народна култура” всъщност е съставена от свръхталантливи хора, чиято съдба е била предрешена от новата власт и които са намерили заслон в относително безбурното преводаческо поприще; при други стечения на обстоятелствата тези хора щяха да станат лекари, адвокати, икономисти, индустриалци, държавници.)

За първите й години като преводач. За високите изисквания на “Народна култура”, за трудноизброимите й преводи и неизброимите й редакции (Жени твърдеше, че през живота си е редактирала над 1500 книги. Възможно е това число да е преувеличено, но, познавайки стила и ритъма й на работа, съм уверен, че на са по-малко от петстотин). За мъжете в живота й и за дружбата й с Николай. (“През тези 44 години не е имало и една минута, през която да не ми е било интересно с него.”) И още. И още. И още.

Въпреки възрастта и опита си (или може би именно заради тях), Жени се отнасяше към работата си с ритуално уважение, каквото съм виждал у малцина нейни колеги. Непременно изчиташе книгата най-напред в оригинал. После прочиташе превода. Това й позволяваше да разбере най-важното: дали е уловен духа на оригинала. Едва след това сравняваше двата текста ред по ред, изречение по изречение. Библиотеката й преливаше от речници; тя вярваше, че правилния речник е незаменимо средство, когато искаш да схванеш точния смисъл или да придадеш точния нюанс на определена дума или словосъчетание.

За работоспособността й навярно говори най-добре един анекдот, който обичаше да разказва. В средата на седемедесетте Жени открила “Аз, Клавдий” на Робърт Грейвз – “най-добрият исторически роман на двайсети век”, както самата тя го наричаше. “Робърт Грейвз не е кой да е”, обяснявяше ми тя, “а поет-лауреат, преводач от латински и древногръцки. Той е превел почти всички източници, на които се основава книгата. Именно това прави книгата толкова добра.”

Жени решила, че книгата непременно трябва да бъде преведена на български. Най-напред отишла при Кръстан Дянков. “Жени, ти си луда”, отвърнал й лаконично той. “Само бележките под линия ще отнемат повече от година.”

Тя не се предала. Обърнала се към Петко Бочаров. Той също отказал. “Знаеш ли, Петко”, рекла Жени, “тогава ще взема аз да я преведа”. Той я погледнал многозначително и отговорил: “Ако я преведеш, ще ти падна на колене и ще ти целуна ръка.”

Две години по-късно книгата излязла на български в превод на Жени Божилова. (Първоначалният тираж бил 200 000, както самата тя ми разказа, а двата тома – “Аз, Клавдий” и “Божественият Клавдий” – излезли в един, поради липсата на достатъчно мукава за твърдата корица.) Един ден телефонът звъннал, бил Петко Бочаров. “Мога ли да ти дойда на гости”, попитал. “Разбира се, добре си дошъл”. Първото нещо, което направил Петко, когато пристигнал, било да падне на колене. И да й целуне ръка.

© В дома на Жени Божилова, февруари 2014

Знанията на Жени също бяха поразителни. И далеч не само езиковите. Веднъж заведох на гости у тях моят приятел Боян Бенев, който е отраснал в Англия. Жени подробно го разпита къде е живял, докато е учил в Лондон. Боян споменаваше един, после друг квартал, а тя невъзмутимо додаваше, “а-а, това е там и там, до тази и тази станция на метрото…” Оказа се, че познава в детайл всяко от местата, за които ставаше дума. Боян беше удивен. “А вие откъде познавате Лондон толкова добре, живяла ли сте там?”, попита. “Познавам Лондон по-добре от София”, отвърна тя. “Не съм живяла там, но съм ходила много пъти. Изучавала съм го внимателно” – обясняваше – “просто съм длъжна да го познавам, защото Лондон е герой в много от книгите, които съм превеждала.”

Щастлив съм, че успях да я запозная с повечето млади преводачи, с които работя. Почти всички я знаеха само по име. Бях изумен: та нали аз работя с най-добрите от моето поколение, казвах си – не е ли напълно естествено да се познават с нея, та тя е жива икона на българския превод? Това ме накара да си дам сметка колко изтъняла е връзката между поколенията в България. И как всеки мълчаливо и самотно следва своята пътека, чисти я от бурени, мете я, утъпква я, но някак не си дава сметка, че преди него по тази пътека са минали и други – и че техният опит може да му е от незаменима полза.

Всички, без изключение, бяха очаровани от Жени. Мъдростта й и пространните й познания, съчетани с благост и финес, бяха неустоими. Тя умееше да посъветва всекиго – и да го разкритикува без да го уязви. Оттам и усещането за пълнота, което оставаше след срещите с Жени. И всички неизменно ми благодаряха, че съм им дал възможност да общуват с нея, да обменят мисли и идеи, да дишат нейния въздух.

Жени харесваше моята работа като издател и често ми го казваше. “Гласовете, които откриваш, са важни и интересни”, казваше. Смяташе, че през последните десетилетия блясъкът на англоамериканската литература е помътнял и че авторите от изтока, които предлагам в поредицата си “Отвъд”, са далеч по-вълнуващи. “Маноле, трябва да ти кажа, че ти се превърна пред очите ми в един сериозен издател”, ласкаеше ме тя.

Сега, когато вече я няма, още по-ясно си давам сметка колко е значела за мен.

В живота си всеки има нужда от компас, както морален, така и естетически. Семейството, родителите и близките ти приятели са прекалено обвързани с теб – житейски, емоционално, всякак – и не могат да бъдат безпристрастен съдник на работата и достиженията ти. А повечето хора около теб са прекалено обсебени от собствените си страсти и търсения, от темите на деня и актуалните моди, за да разчиташ на тяхното мнение. Затова често се луташ сам в тъмното. Знаеш, че си на прав път, а не срещаш подкрепа наоколо. Или тънеш в ласкателства, а всъщност си напълно изгубен.

За мен Жени беше този компас. В разговорите си с нея знаех, че няма задни мисли, че всичко е на масата. Вълнувахме се от едни и същи неща. Съпричастието й беше истинско и непринудено. Чувствителността й и свежият и ум, в съчетание с натрупаната през годините мъдрост, бяха като жива вода за мен.

Тя знаеше, че смъртта е близко и не се страхуваше от нея. От дванайсет години живееше с три тежки байпаса и кръпка в сърцето. Сърцето й беше спирало няколко пъти, а през последните две години до него едва-едва достигаше кръв. (Понякога се шегувах с нея, че, перпетуум мобилето вече е изобретено – и това е нейният организъм.) Жени беше готова. У нея не долавях никакъв страх. Нито пък примирение. Радваше се на всяка минута, прекарана навън. Разказваше ми как вижда с нов и свеж поглед идването на пролетта, младите хора по улиците, ритъма на живота, всеки дребен детайл, който иначе безвъзвратно ни убягва.

Днес празнувам нейния живот и щастието да я познавам цели шест години. Тя живее в мен. Компасът е вътре в мен.

В една от любимите ми книги, “Пътят” на Кормак Маккарти, един баща води сина си през напълно опустошен свят, през пепел, през мъртви гори и черни реки, и се опитва да съхрани надеждата, че има смисъл да продължават нататък. Когато накрая бащата умира, невръстният му син го пита какво да прави, къде да отиде, има ли смисъл. “Трябва да продължиш, сине”, отвръща бащата. “Трябва да носиш огъня.”

Това е всичко. Друго няма.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s