“Като дете все се опитвах да си представя Полша. Майка ми, която е отрасла във Варшава, ми е разказвала доста истории за града, за булевард Йерусалим (Aleja Jerozolimskie), където е родена и си е играла като малко момиченце, за гетото, в което е прекарала детството си в опити да оцелее и е изгубила цялото си семейство. Като изключим една размазана фотография в учебника по история на батко, на която се виждаше висок мустакат мъж на фона на каруца с кон, аз нямах друго документално сведение за тази далечна страна, но пък нуждата да си представя мястото, в което е живяла майка ми и където са погребани дядо, баба и чичо, бе достатъчно силна, че да продължавам да се опитвам. В съзнанието ми изникваха улици като онези от илюстрациите в романите на Дикенс; църквите, за които ми беше разправяла мама, във въображението ми бяха заимствани от плесенясал стар екземпляр от Парижката Света Богородица; представях си я как крачи по калдъръма и внимава да не се сблъска с някой от високите мустакати минувачи. И всичките ми нафантазирани картини бяха черно-бели.
Първият ми досег с истинската Полша се състоя преди десетина години, когато ме поканиха на Варшавския панаир на книгата. При слизането на летището ме обзе удивление, което отначало не можах да си обясня. Чак по-късно осъзнах: изненадата ми се дължеше на факта, че пред мен се разкрива една цветна, оживена Варшава, чиито улици са пълни не с каруци, а с евтини японски коли и – ами да! – гладко избръснати минувачи.
През последното десетилетие пътувам до Полша почти ежегодно. Продължават да ме канят там и макар че гледам вече да не летя толкова често, някак сърце не ми дава да откажа на поляците. Въпреки че почти цялата ми рода е загинала там при ужасяващи обстоятелства, Полша е била тяхната родина, в която са живели и преуспявали с поколения, така че тягата ми към тази земя и нейния народ е от почти мистично естество. Веднъж отидох да потърся родната къща на мама и на мястото й открих банка. Отидох и до друга къща, в която майка ми е прекарала цяла година от живота си, и заварих обрасъл с трева парцел. Колкото и да е странно, не се почувствах огорчен или тъжен, дори направих няколко снимки. Е, разбира се, щеше да е хубаво да намеря къща вместо банка или треволяк. Но пък банка е по-добре от нищо.
По време на поредното ми посещение в Полша преди няколко седмици за един литературен фестивал в друга част на страната чаровна фотографка на име Елжбиета Лемп ме попита може ли да ме снима и аз с радост се съгласих. Елжбиета ме засне пред кафенето, в което щях да чета, а като се върнах в Израел, видях, че ми е пратила снимката по мейла. Тя беше черно-бяла и на нея аз разговарях с висок мустакат мъж на фона на стара сграда извън фокус. И всичко беше сякаш не от действителността, а от детските ми фантазии за Полша. Дори изражението ми изглеждаше полско и плашещо сериозно. Дълго я гледах. Ако можех да размразя фотографирания Етгар, той щеше да излезе от кадъра и да иде в родната къща на майка си. С малко повече смелост сигурно щеше дори да почука на вратата. Кой знае кой щеше да му отвори: бабата или дядото, които никога не съм познавал, или направо засмяното момиченце, което не е и сънувало какво жестоко бъдеще го чака. Погледах снимката още малко, а през това време Лев влезе в стаята и ме видя да седя втренчен в компютъра.
– Защо тази снимка няма цветове? – попита.
– Защото е вълшебна – усмихнах се аз и му разроших косата.”
*Етгар Керет, из “Седем добри години”
Моите текстове 