Майка ми

Майка ми се родила в деня, в който свършила войната. Татко й, макар да бил без два крака от малък, бил силен и усмихнат човек, работел здраво и се грижел добре за трите си деца. Отишъл си когато тя била едва на седем. Бедничката ми баба Данче не смогвала и понякога единстеното, което успявала да сложи на масата било бистра супа от вода, оцет и захар. Големият брат тръгнал по лош път, започнал да краде. Малкият бил вечно болнав, не било никак сигурно колко дълго ще живее. На майка ми й се налагало да влага цялото си въображение, за да не гладува непрекъснато. Била тартор на махалата. Най-обичала да си играе на готвачки – карала по-богатите деца да носят по нещо от вкъщи, а после с по-бедничките се скривали в “кухнята”, изяждали набързо половината, а останалото украсявали и сервирали с подобаващата за случая тържественост.

В училище била почти невидима – учителите все хвалели богаташките деца, а нея изобщо не я забелязвали. В трети клас написала стихотворение и за първи път й обърнали внимание. Тогава решила, че ще стане поетеса. После дни наред тайничко преследвала един известен писател — искала да знае къде ходи, с какво се храни, с кого се среща, какви книги си купува от книжарницата…

На осемнайсет започнала работа в електроапаратурния завод, като бакелитопресьорка. Машината била прекалено голяма за нея и подлагали под краката й трупче, за да може да стигне до копчетата.

Когато се родих майка ми, освен че си беше намерила умен и образован мъж (баща ми), вече се беше сдобила с чудесна работа – една от най-хубавите, които социализмът можеше да предложи на човек като нея. Беше директор на ПДК на МПБУ (профсъюзен дом на културата на работниците от местна промишленост и битови услуги). В превод от соц-жаргон, работата й беше да организира културни събития за трийсетина хиляди души — всички, които работеха в сферата на услугите в Пловдив. Поети, писатели, художници, актьори, певци — майка ми ги познаваше всичките. Пишеше сценарии за всевъзможни събития, за които й плащаха хубави хонорари. Прибираше се във всевъзможни часове. Спомням си как я чакам на терасата и плача, защото си мисля, че нещо много лошо й се е случило и сигурно затова не си идва.

Така я завари демокрацията. Както вече вероятно сте разбрали, майка ми не е човек, който се храни от илюзии – още в първите дни след промените й стана до болка ясно, че трябва да се захване с нещо съвършено различно, за да оцелее в този прекрасен нов свят. Това “съвършено различно нещо” се материализира под формата на пет хиляди иконки с лика на Богородица, купени по една копейка всяка по време на служебна командировка в Съветския съюз. Майка ми набави дървени трупчета и лак за дърво в индустриални количества, след което мобилизира цялата махала да лепи и лакира. Реализираше ги с възможната само в онова време печалба от няколко десетки хиляди процента — по пет лева парчето, направо на улицата, а хората се избиваха да ги купуват. Така натрупа първия си капитал.

По-нататък историята ви е известна – една печатна машина, после няколко, после сгради, цял полиграфически комплекс. И книги, много книги. Над хиляда заглавия, само от български автори. В продължение на цяло едно десетилетие тя беше единствената, която не само издаваше българска поезия и проза, но го правеше изящно, със замах, при това чинно изплащаше хонорари на авторите — във време, когато повечето издатели им искаха пари, за да ги отпечатат. Надали ще е пресилено да се каже, че цяло едно поколение български писатели видя бял свят единствено благодарение на нея.

Когато бях малък в училище ни учеха, че ролята на личността в историята е незначителна — понеже, виждате ли, всичко било въпрос на неумолима историческа необходимост. Отдавна не вярвам в това. Не на последно място – защото имам пред себе си живия пример на майка си. Дори и днес, нейния образ в ума ми не е замъглен от всичките веселби и тостове, от всичките награди, тържества и премиери. Представям си я съвсем ясно: тича босичка по прашния калдаръм на малката пловдивска уличка Цар Калоян и командори цялата еврейска махала. “Цялата човешка история”, казва Морган Скот Пек, “може да зависи от промяната на едно решение на един-единствен, понякога съвсем скромен човек — защото именно там, в самотния ум и душа на отделния индивид, се води битката между доброто и злото; именно там тя се печели или губи.”

Рано тази сутрин отидох на пазара да й купя цветя, за да й честитя празника. Обиколих го три пъти и нищо не харесах – натруфени букети, непомръдващи гербери, блестящи орхидеи, рози с присвити устни. Тъкмо тогава погледа ми спря върху една женица седнала малко встрани от множеството. Тя явно не можеше да си позволи свой собствен щанд, та беше сложила направо на земята няколко стръка непознати за мен билки, а до тях — цяла кофа с прясно набрани полски маргаритки, от най-дребните, от най-обикновените. Поисках ги всичките. Жената цялата грейна. “Пак да дойдеш”, ми каза тя на раздяла, “ама при мен да дойдеш! И отстъпка ще ти направя.” “Добре, добре. Ще дойда. Обещавам!” – усмихнах й се аз в отговор.