Баща ми

Баща ми много щеше да се зарадва на победата на Исландия. Той винаги е подкрепял малките, слабите, онеправданите. Дойде ли Световно, дойде ли Европейско, двамата с него не отлепяме очи от телевизора. Обсъждаме, спорим, залагаме помежду си дребни суми за точния резултат. И понеже прекрасно знае, че от съвсем малък държа за Англия, тази сутрин щеше непременно да ми се усмихне под мустак и да пусне някой тънък майтап по техен (и мой) адрес. Майтапите са запазената му марка – шегува се ежедневно, със всичко и всеки.

Само дето точно днес не може да й се зарадва. Болестта го е притиснала към леглото. Въздухът просвирва в дробовете му, кашлицата го дави. Погледът му е мътен. Мислите му едва успяват да изплуват на повърхността.

Тази година се оказа тежка за него. Най-напред простатата му отказа, после счупи крак. След като се прибра вкъщи подир две нелеки операции, му се наложи да влезе в болницата още веднъж, понеже получи (за кой ли път!) затруднения с дишането. Тогава му поставиха онази диагноза.

Седя до него и си дишаме заедно. Допреди няколко дни все още си говорехме – за работата му като журналист, за любимите му поети, за стиховете, които е писал като млад. Винаги е искал да учи литература, но след като завършил Горски техникум законът му разрешавал да продължи образованието си единствено в Лесотехническия. Там продължил да пише и председателствал както университетския, така и градския поетичен кръжок. Публикувал в списания, предричали му бляскаво бъдеще. После изведнъж престанал – сякаш никога не е било. Преди три седмици, на осемдесет и първия му рожден ден, го посетиха учениците му от Техникума по озеленяване и, както обикновено, рецитираха по памет негови стихотворения, които той отдавна е забравил. “Защо спря да пишеш?”, питам. “Четях много и започнах много да разбирам”, отвръща. “Дадох си сметка, че ако истинската поезия е тук” – посочва с ръка някъде високо над главата си — “и ако ето тук е границата на добрата поезия” – снижава ръка – “моите стихове твърде рядко и с огромни затруднения стигат дотам, и още по-рядко минават отвъд ръба на тази граница.”

След 17 години даскалуване – учениците му разправят надълго и нашироко за безкрайните екскурзии из планината и не на шега се хвалят, че със завързани очи, само по допира, можели да познаят коя шишарка от кой дървесен вид произхожда – поканиха баща ми на работа в икономическия отдел на градския вестник, “Отечествен глас” (в онези години — четвърти по тираж в България). Било жива случайност. Всъщност главния редактор дошъл у дома да предложи работа на майка ми, млада и талантлива поетеса. (Майка ми – буйна, чаровна, контактна, изобретателна, талантлива, винаги в центъра на нещата; баща ми – сдържан и леко дръпнат, задълбочен, пестелив на думи, точен, безпощадно логичен, болезнено честен, принципен до безкомпромисност. Майка ми – метафора за широта; баща ми – синоним на дълбочина. Дори и днес, след девет стихосбирки, три романа и не знам си колко книги за деца, майка ми продължава да настоява, че всичко, което е постигнала в полето на литературата, дължи на баща ми.) “О-о, Мишо, сбъркал си адреса, аз не ставам за тази работа. Но виж, мъжа ми…” “Че какво разбира мъжа ти от журналистика, от писане?” “Как какво? Вземи го на работа и ще видиш.” Така започнала журналистическата му кариера.

Сега като се замисля, може и по-добре да е било за Мишо Милчев, че не е знаел какъв таралеж в гащите си взима като кани баща ми на работа. В онова време, когато огромното болшинство от вестникарските статии или информираха обществеността за насоката на новите партийни повели, или възхваляваха неудържимия работнически устрем и преизпънението на годишните планове, баща ми се превърна в своеобразен флагман на критичната журналистика в Пловдив. Такъв го помня в детството си – дълбоко вглъбен, сбърчил чело, чатка на машината до посреднощ, или пък разперил върху холната ни маса плана на новия гребен канал (чийто строеж успя да спре за повече от месец, след като предизвика няколко министерски проверки), изпълнен със справедливо негодувание, докато ми обяснява подробно колко красиви и здрави дървета ще бъдат отсечени и как безсрамно са лъгали “специалистите” по време на огледа, само и само да оправдаят това ужасно безобразие – че гората е болна, че е на пределна възраст, щото, видите ли, една топола живеела не повече от 20-30 години… Абе, глупост до глупост!…

Понякога провеждаше пространни журналистически разследвания, които траеха с месеци. Непрекъснато кръстосваше шпага с ръководните партийни органи (макар сам да беше убеден комунист, или, по-точно – непоправим идеалист) и твърде често спираха статиите му под някакъв претекст, например – че неразбориите в завода за мотокари са държавна тайна (понеже най-големия износител на мотокари в света не може да си показва току-така кирливите ризи – макар кирта да се виждаше пределно ясно и с невъоръжено око).

“В Пловдив е имало всякакви птици, подвизаващи се като журналисти” – пише в спомените си пловдивският вестникар Динко Петков. “Някои бяха като градски гълъбчета, оцъкващи навсякъде. Във всички редакции държаха гарвани – да грачат в уводни статии. Други пък изпълняваха функциите на лешояди, гларуси, пуйки, гугутки. Най-много бяха кокошките… Костадин Чонов единствен в небето на пловдивската журналистика беше орел. Той единствен се държеше, ненавеждайки се. Когато пишеше, правеше го орелно. Исках да мога като него… Той нямаше как да бъде извън кокошарника, но не започна да кудкудяка, да грачи, да цвъка по площадите.”

Още от съвсем малък хората – познати и непознати – нито за миг не са ми оставяли място за колебание на кого от родителите си приличам. Винаги са ми казвали, че съм одрал кожата на майка си. В темпераментово отношение също бях нейно копие. В късните си прогимназиални години бях разхвърлян (като майка си), непостоянен (определено не като баща си), а последното често граничеше с отявлена безотговорност. Това трябва да го е вбесявало. Поне до средата на гимназията баща ми държеше да спазвам режим, който в началото на всяка учебна година сядахме и чинно подготвяхме заедно. После стриктно налагаше изпълнението му – особено часовете за лягане, които бяха най-лесни за контролиране (нали през по-голямата част от деня беше на работа!). Понякога, обаче, се прибираше изненадващо рано и ме хващаше в изцепка. Спомням си повече от веднъж страшния гняв в очите му и поне един път — яки шамари задето съм го излъгал, че съм учил следобед.

Може би именно заради тази му строгост от съвсем мъничък се обръщам към него с “баща ми” – чисто и просто, в неговия случай всякакво умалително название винаги ми се е струвало неуместно. Като поотраснах, постепенно преминах на “Чонски” – както го наричат и повечето му приятели.

Когато прецени, че съм достатъчно голям, за да се грижа за себе си, баща ми престана с режимите. Както и с края на поетичната му кариера, това стана внезапно. Нямах време дори да се изненадам.

В средата на 90-те баща ми се оттегли от журналистическата професия, разочарован от посоката, в която бяха поели българските медии. Застоя се у дома, строгите му черти поомекнаха, чувството му за хумор разцъфна.

Седя до леглото му и гледам ръцете му – посъсухрили са се, но, макар че лявата половина на тялото му е почти парализирана от няколко седмици насам, жестовете му са все така сигурни, от движенията му лъха увереност и заразително спокойствие, което, на дълбоко несъзнателно ниво, винаги съм усещал в негово присъствие. Същите тези ръце доскоро изписваха най-красивите букви, които съм виждал някога. Още от дете съвсем съзнателно имитирах печатния му шрифт – съдейки по комплиментите на околните по адрес на собствения ми почерк явно съм се справял прилично, ала все пак години наред живеех с ясното съзнание за безспорните преимущества на оригинала. Майка ми често ми припомня един телефонен разговор от времето, когато бях в казармата. “Получи ли писмото ми?” “Да. Прочетох го за пет минути и после цял час се любувах на почерка на баща ми върху плика.” Удивителното е, че освен този извънземен “печатен” почерк, който беше и си остава негова запазена марка, баща ми владееше поне половин дузина ръкописни почерци, кой от кой по финяшки. Напомням си да издиря поне малка част от тефтерчетата му, в които година след година и ден след ден записваше надлежно ежедневните си задачи, а вечер ги преглеждаше и с изящен жест зачертаваше онова, което беше свършил (да, дори и зачертаванията при него бяха изящни!).

За разлика от мен, баща ми е стоик. Мога само да предполагам колко зле се чувства в момента – въпреки обезболяващите, които взема по няколко пъти на ден. Но като изключим редките гримаси от болките в крака (операцията за смяна на бедрената става отпреди няколко месеца така и не зарасна напълно), той излъчва удивително вътрешно равновесие.

Някъде към средата на 80-те, в най-силните му години (приблизително по същото време получи “Златно перо” – най-голямата журналистическа награда в онази епоха), той започна да получава тежки мигрени, с които се бореше буквално всяка вечер, докато гонеше срока за поредната статия. Изследваха го многократно, но не откриха никакво физиологично основание за тях. Почти ежедневното главоболие продължи с години и баща ми постепенно се научи да живее с него. След пенсионирането му то поутихна, но всеки път, когато сядаше да работи върху книгата със събрани статии, която така мечтаеше да издаде, болката се връщаше.

Макар че и двамата с майка ми го убеждавахме да подбере най-доброто и най-интересното от дългогодишната си журналистическа практика, баща ми не искаше и дума да чуе за това. “Не искам да заблуждавам хората, че съм писал само критични материали. Искам да включа всичко — и зърното, и плявата. Книгата ми трябва да отразява вярно онази епоха. Противното би било нечестно както към другите, така и към самия мен.”

Идеята за безусловна и безпрекословна честност навсякъде и във всичко, която наследих от баща си, ми причиняваше големи проблеми в малкото училище. По-голямата част от съучениците ми гледаха на мен като на същество от друга планета, което спазва непознат на земляните код на поведение. От пети до седми клас се чувствах почти напълно изолиран. Това се промени едва след като ме приеха в Английската – изглежда там съм открил същества, по-съзвучни с вътрешния ми свят; пък и горе-долу по същото време започнах постепенно да схващам принципите на относителност, които ръководят познатата ни вселена, и взех да се поочупвам. (Болезненото чувство за справедливост, обаче, и до днес си остава един от определящите белези на личността ми.)

Книгата му така и не се превърна в реалност. Внимателно сканирани и прилежно подредени в няколко дебели папки, седемнайсет години статии тихичко лежат в шкафчето под телевизора. Същият телевизор, който е негов основен събеседник през последните години – тенис, волейбол, футбол, биатлон, плюс няколкото смислени публицистични предавания, които все още населяват националния ни ефир.

Докато живеехме в една и съща къща – пететажния палат, който майка ми построи преди петнайсетина години – надничах всеки ден в уютното му приземно обиталище с миниатюрни размери, с което баща ми постепенно се срасна. Откакто се роди Божана и се изнесохме на квартира, се виждаме не повече от веднъж седмично.

Струва ми се, че не съм си давал сметка колко важен е за мен. Завчера ходих да взема пенсията му от мъничката поща в старата ни махала. Изведнъж си помислих, че го губя, и се опитах да си представя живота без него. Всичко наоколко ми се стори различно и съвсем непознато. И си дадох сметка, че ще ми се наложи да опознавам света отново след като баща ми си отиде.

Когато се оглеждах в огледалото през всичките тези години нито веднъж не съм забелязвал там дори и следа от лицето му – за разлика от приликите с майка ми, които винаги са били съвършено очевидни. В навечерието на четирисетата си година, обаче, погледнах своя скорошна снимка и замръзнах – защото непогрешимо разпознах баща си в нея. Преди месец художникът Румен Жеков му направи графичен портрет; нещо ме мъчеше докато го съзерцавах, приличаше ми на някой друг, но не можех да се сетя на кого. Яна му хвърли един бърз поглед и възкликна: “Та това си ти!” Не грешеше. На портрета бях самият аз.

От няколко дни насам в гърлото ми е заседнала топка. Баща ми внезапно спря да говори и в кратките случаи, в които успяваме да завържем разговор, ми прошепва странни японски истории и рисува светове с преобърната логика, които опитва да обясни с паралели от висшата математика. Понякога забравя името на Мария — жената, която от няколко месеца се грижи за него денонощно. Мария е свестен човек и си върши работата с упорство и внимание. Баща ми не пропуска, обаче, да ми обясни колко го нервира нейното твърдоглавие. “Не взима ли от дума?”, питам. “А, остави се”, отвръща. “Да събереш седемнайсет комара и да им изнесеш лекция, повече ще те слушат…”

Седя до леглото му, дишаме си заедно, неговото дихание е отчетливо по-затормозено от моето. Преди малко влезе майка ми и му даде няколко лъжици кисело мляко. Овче, от планината. Сега лежи без да помръдва, клепачите му са плътно затворени. Челото му е изпъкнало и гладко, профилът — изрязан. Обзема ме безпределна нежност. За първи път откакто се помня ми се иска да го нарека “татко”.

Връщам се четиресет години назад и го виждам седнал край моето легло, как ми чете омировата “Илиада”, по която петгодишното ми аз се беше прехласнало неудържимо. “Пей за гнева на Ахила, сина Пелеев, богиньо…” Сякаш беше вчера. А ето, че бащиният ми кораб вече вдига платна, стяга се за далечен път.

Ще ми липсва спокойствието на ръцете му. Стоицизма му. Големият и открит ум, който тихичко потъва в дълбоките падини на болестта. Изпитвам почти панически ужас от мълчанието, което ляга между нас.

Междувременно навън се е свечерило. Едва откроявам контурите на неподвижното му лице. Мария лежи на съседното легло. Време е да тръгвам.

“Чонски, отивам да си легна. Оставям те в ръцете на Мария.”

Той лекичко отваря едното си око и почти незабележимо го извръща към мен. Отваря уста и прошепва:

“Само махни по-твърдото въже, да мога да усетя, когато почне да ме души…”

Разсмивам се неудържимо.

На път за вкъщи с изненада осъзнавам, че топката в гърлото ми е изчезнала.

Внезапно разбирам с безпогрешна яснота.

Бащите никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат на свой ред нечии бащи.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s