Това, че в последните 24 часа социалните мрежи се пръскат по шевовете от противоречиви коментари по повод присъдената на Боб Дилън Нобелова награда за литература е доказателство за едно: че изобретателят на динамита (и на куп други неща) е оставил завещанието си в ръцете на правилните хора.
120 години след смъртта му учредената от него награда се е превърнала в единица мярка за величие и влияние в световен мащаб в съответната област, макар да се връчва от жури, чиито членове са до един граждани на малка европейска държавица, която едва-едва превишава по население милата ни родина.
Ако Нобел беше българин, завещанието му отдавна щеше да е секвестирано от Народната власт или потънало в бездънните недра на някое КТБ.
Но дори и да предположим, че паричната компонента на наградата някакси бе оцеляла до наши дни — дали би се намерила Българска академия, която, по подобие на Шведската, неумолимо да отстоява ценностите, превърнали наградата в най-важното отличие на планетата Земя?…
Важно е да го кажем: така наречените “европейски ценности”, които непрекъснато предъвкваме и които с течение на времето са започнали да ни звучат като кухо клише не са никаква абстракция.
Почтеност. Неподкупност. Безпристрасност. Това е “меката сила” на един малък народ, наброяващ малко повече от средноголям китайски град.
Натрупана и олихвена във времето, тя превръща думата на групичка шведски старци в събитие от световна значимост, което веднъж годишно разтърсва познатата ни вселена, възбужда милиони коментари и гарантира доживотна (поне доживотна!) слава на шепата избраници на журито.
И толкоз. А сега може отново да поспорим за литература…
Моите текстове 