Фиаското във Франкфурт*

Случи се това, което се случва всяка година. Отидох на панаира във Франкфурт, стигнах до българския щанд – и бях възмутен до дъното на душата си. Дотам, че да напиша във фейсбук статус, който впоследствие беше споделен от над 270 души в мрежата. Очевидно тази тема докосна някаква струна в душите на хората, било в съгласие или несъгласие с това, което те изпитват по отношение на начина, по който България представя себе си пред света. Сума ти сайтове заявиха, че съм предизвикал скандал – но това беше просто един статус в собствения ми профил. Обадиха ми се от няколко телевизии и радиа. Явно има акустика за това, което исках да кажа. А то е, че българският щанд е пълно фиаско. Във всяко отношение. Един национален щанд на изложение като това във Франкфурт има две функции. За мен основната е да представя държавата – да я брандира чрез нейната литература, чрез нейната култура. Самият щанд е израз на отношението на държавата към нейната литература, към нейната писменост, ако щеш, ако отворим темата за българската кирилица. Следователно, на щанда трябва да могат да бъдат видени най-добрите автори и заглавия, издадени през последната година, както и, може би, някои преводни издания, оформени по уникален начин. С други думи, щандът трябва да покаже изкуството на българските писатели и изкуството на българските оформители. Представянето на България трябва да е привлекателно, да контекстуализира мястото на нейната литература в семейството на държавите, към които нашата държава смята, че принадлежи. И едва на второ място е функцията на щанда да служи като трамплин на българските издатели, които искат да продават права на свои автори или произведения. В това отношение щандът също беше провал – той изглеждаше като бакалия в Люлин II. Защото беше скалъпен от панаирните власти и налепен с листа А4, на които беше отпечатано името на България. Всички книги на присъстващите шест български издателства (и една печатница) бяха брандирани с разпечатки А4… Между тези шест издателства нямаше нито едно водещо в публикуването на съвременна българска литература, може би с изключение на „Хермес”, които в последните години наблягат на българските автори.

В отношението на българската държава към представянето ни. Причината нещата да се случват по грешния начин е, че финансирането не идва от правилния източник. То трябва да идва от Министерство на културата, съответно – от държавата. Ако трябва, да е определено със закон дори – сумата да бъде предвидена в бюджета на държавата и като свърши едното изложение, веднага да почнем да се готвим за следващото. През последните години Агенцията за насърчаване на малките и средни предприятия по някаква добра воля, без изобщо да й е работа, пое ангажимент да финансира българското представяне – миналата година със 180 000 лева, една прекрасна сама по себе си сума, тази година с „едва“ 85 000. Не искам да кажа нищо лошо за самата агенция – чудесно е, че намира тези пари. В пресата се чуха коментари – навярно основателни – че с героичните си усилия тя била „спасила“ българското участие. Но защо, по дяволите, все някой трябва да ни спасява?… И понеже държавата отказва да отдели пари за българското участие, проблемът е, че агенцията го финансира с европейски проекти, тоест, с чужди пари. Предишния път като издатели имахме на разположение три месеца да реагираме ще участваме ли или не, тази година научихме чак в края на септември – за изложение, което е в средата на октомври. А други държави или издатели се готвят с месеци, дори с години за участието си във Франкфурт. Та това е най-голямото книгоиздателско изложение в света! Единствените самостоятелни български участници – Клевър бук – си готвят щанда от февруари, за да се представят както трябва. Защото трябва внимание, трябва грижа и време, за да се осмисли представянето, да се оформи щандът, да се подберат подходящите издания, да се подготви каталог… Разбира се, че Агенцията иска да организира процедура за кандидатстване и тук печели този, който успее да подаде документи в срок, а не този, който е заслужил да представя България. А подборът всъщност е редно да го прави държавата. Тя трябва да подбере най-качествените книги за годината – както съвременни, така и класика. Ето, предлагам една проста процедура: преглеждате 10-те или 15-те водещи литературни награди в страната – всички знаем кои са, – и виждате кои издателства са включени в номинациите. Най-често това са 3-4 големи и 10-15 малки издателства, сред които може да има някоя изненада я от Търново, я от Хасково или Благоевград. Прекрасно! Тази година поканете тези издателства. Преди няколко години и петте номинации за съвременна българска литература на наградата „Христо Г.Данов” бяха за книги на „Жанет 45”; на следващата година и петте бяха на „Сиела”. Времената се менят, фокусите – също. Ето, „Хермес” издават все по-активно българска литература и това рано или късно ще даде плодове. Затова е добре да се канят за участие издателствата с наградени през съответната година книги. Да, възможно е някои от журитата да бъдат обвинени в пристрастие – но няма как всички журита да са пристрастни в една и съща посока. В крайна сметка, чрез литературните награди се очертава една картина, разбира се кои са значимите автори и издатели… Хайде, тази година всичко беше с главата надолу, но в предишни години от Асоциация „Българска книга”, понеже не разполагат със средства да изкупят подбрани книги, подканваха издателите да изпратят книги. И после ги трясват на щанда без никаква подборка, защото издателят ги е подарил, а ти не можеш да вървиш срещу волята на дарителя. Получава се нещо абсурдно – слагаме каруцата пред коня. Вместо да се подберат издателите, които са се представили най-добре през изминалата година. Да кажем, спираме се на 10 награди, всяка с по 5 номинации – това вече са 50 книги. А ако погледнем по-широко – и към наградите за изкуство на книгата, за превод, за принос в националната култура – и ето го един смислено оформен щанд.

Държавната политика, която трябва да мине през Министерството на културата. Аналогичен е проблемът и с българските преводи – от две години имаме Национален център на книгата, благодарение на който, ако преди се издаваха по десетина български книги годишно в чужбина, сега те се утроиха и учетвориха… Но този център на книгата не е там, където му е мястото – той трябва да е в културното министерство. Да, и НДК е държавна институция, но на нея не й е работата да финансира подобен център (свалям й шапка, че все пак го прави!). Да, НДК в момента има един по-просветен директор, но когато той си тръгне, каприз като Националния център за книгата може да бъде закрит. По същия начин е случайност намесата на Агенцията за насърчаване на малките и средни предприятия. Тя наистина е спасила българското представяне във Франкфурт, но понеже подходящ за целта проект явно се е намерил в последния момент, нашият щанд в крайна сметка се оказа едно недомислие – голям, празен и грозен. Имаше не един и два щанда, които бяха пет пъти по-малки, но много по-привлекателни. Да, добрият дизайн е скъп. Да, един квадратен метър във Франкфурт струва между 500 и 1600 евро. И все пак, на фона на дадените 85 000 лева за щанд тази година, да отделиш 10 000 евро за дизайн изобщо не е толкова много. Точно толкова бяха дали фламандците за оформлението на щанда си, разположен върху пет пъти по-малко пространство – на ъгъл, забележим, красив и привлекателен, без сам по себе си да е нещо особено. Чух оправдания: ама нямаме пари за дизайн, нали дадохме за голям щанд. Никаква нужда обаче нямаме от чак толкова голям щанд. Имаме нужда от национална физиономия. Поканете Кирил Златков, Люба Халева, Яна Левиева, Велина Мавродинова, Капка Кънева – това са все хора, които правят книги и обичат литературата, и ще се изкефят да направят добър щанд, а и не вярвам да излезе скъпо. При това, парите за дизайн се дават веднъж на няколко години – Румъния, Унгария, Словения, Русия възпроизвеждат своите модули почти всяка година. Тоест, в случая не парите за дизайн са в недостиг – акъл не достига. Косовският щанд беше подреден като за партийно събрание, но и него няма как да го подминеш. Докато българският щанд беше напълно незабележим.

Много просто: в предизборна обстановка сме. И все пак, шумът е доста по-голям, отколкото очаквах. Медийна акустика има. Защото тук не става дума само за книгата, а за фасона на България, за това как ни възприемат извън границите на страната. На нас винаги ни се пее мантрата, че няма пари. Това очевидно не е вярно – и миналата, и тази година пари се намериха. Значи е нямало желание. Тази година явно и желание се е намерило. Да де, ама освен пари и желание, трябва и малко акъл. Може парите за българското представяне да са по европейски проект, но значи ли това, че трябва да отиват нахалост? Съседна Сърбия дава ежегодно по 250 000 евро за представяне на книгата. С половината от тези пари сърбите издават стотина сръбски автори в чужбина годишно, а другата половина отива за участието им в трите големи изложения – Франкфурт, Лондон и Лайпциг (не е задължително да са точно тези – може България да прецени, че за нея Болоня, да речем, е по-важна от Лайпциг…). От държавна гледна точка, 250 000 евро са смешно малко пари – по-малко от оборота на средно голямо издателство у нас. Това е една нищожна инвестиция с оглед на резултатите, до които ще доведе. А после плачем, че България няма Нобел. Ами че в съвременното книгоиздаване никоя голяма държава няма да издаде автор от малка държава без финансиране. Дори да е относително символично – но трябва да го има. Преди да се появи Националният център за книгата, ние издавахме, главно по приятелска линия, максимум 6-7 книги годишно. Сега нещата видимо се промениха, но бюджетът на центъра е плаващ и няма никаква гаранция, че броят на издадените български книги в чужбина ще се увеличава. Така Нобел не след 200, след 500 години няма да имаме. И едва ли някога ще станем фокусна страна на Франкфуртския панаир на книгата – каквато беше Исландия, каквито напоследък бяха Индонезия, Китай и Холандия. Ако в света има около 250 държави, аз съм сигурен, че при сегашната „видимост“ на България във Франкфурт, фокусните страни ще започнат да ги въртят втори път, но нашият ред пак няма да дойде… Името на България виси на лист А4 просто защото организаторите са отбелязали мястото, където трябва да се нанесе страната ни – естествено, без изобщо да допускат, че ние ще го оставим така. Щандът ни може и да е станал по-голям през последните години, но е все толкова скучен и безидеен – празното лице на България. А когато някой мине край щанда на Словения, да речем, и види огромните фотографии на техните писатели, той ги оглежда, спира се, нещо остава в главата му – а след време започва да ги разпознава. И когато някой му предложи да издаде словенски автор, той няма да откаже машинално. Това е неумолимата логика на книгоиздаването. Книгата действа по подсъзнателен начин, меко, приятелски. Да вземем мен, например: защо изведнъж започнах да издавам скандинавска литература? Защото между норвежки, датски, шведски, исландски издатели се почувствах като в семейство – те видяха в мен не отворен портфейл, а човек с неговите лични вкусове, качества, способности и таланти. Гледат на мен не като на представител на малка, труднозабележима държава, а като на личност. И ми се радват. И аз също им се радвам. И вместо да издавам французи или немци, издавам скандинавски автори – не прочутите им автори на криминалета, а почти неизвестни, високо литературни автори. Нещата в литературните среди стават така: важно е да покажеш човешко отношение. С павилиона си във Франкфурт ти всъщност трябва да кажеш: ето, ние се отнасяме към нашите писатели с уважение и любов – направете го и вие.

Това, че няма реакции, изобщо не значи, че не са се обидили. Освен това, те са свикнали с това отношение и изобщо не разчитат на държавата. През последните години само две организации с нищожен бюджет – фондация „Елизабет Костова” и Националният център за книгата, успяха да увеличат многократно интереса към българската книга в чужбина. Ако България като държава полагаше усилия, пропорционални на нейните възможности, и отделяше един скромен бюджет от няколкостотин хиляди евро, тя щеше да постигне чудеса. И щяхме да имаме много повече от един Георги Господинов, когото да го знаят в 25 държави (и по тази причина всички да му ядат кокалите – „защо аджеба той, а не ние?”).

Погледнете какво направиха турците с „ТЕДА” – програмата изнасяше навън стотици автори, докато се появи кометата Орхан Памук. По-късно изгря и Елиф Шафак – макар и автор от друг регистър, но това вече са световни величини. Затова е нужен държавен гръб. Не да хвърляш жълти стотинки на кучето да не те лае. Нужни са любов и разбиране. Литературата е меката сила на една държава. Нима Швеция е световна сила заради петрола или плодородните си земи, заради многобройния си народ? Един техен гражданин е основал Нобеловата награда, която в продължение на сто години отстоява ценности – и в резултат на това, милиони хора обсъждат с месеци онзи, когото журито посочи с пръст. Ценностите не са някаква абстракция, те са реалност. Една провинциална шведска награда се е превърнала в най-великото литературно отличие в света. Това е то меката сила – отстояване на ценности. Културата и литературата са отстояване на ценности – с настойчивост и постоянство. От десет години посещавам Франкфурт и мога без колебание да кажа, че там ние нито веднъж не сме имали последователна политика. Не е нужно да е много, трябва да е достатъчно. И да се използва по умен начин. Не искам повече да чувам, че, видите ли, парите не стигат. Пари има – въпросът е за какво се дават. Всяка държава трябва да вземе решение кое е лицето й пред света. Производството на оръжие, износът на банани, преработката на цветни метали, зобаните щангисти, грациозните гимнастички или – боже опази! – специалното й отношение към културата, образованието, езика, словото, книгите. Което ми припомня, че за един безсмислен референдум за АЕЦ „Белене“ се дадоха толкова пари, колкото биха стигнали за едно повече от достойно представяне на България във Франкфурт не за десет или петнайсет, а за следващите… двеста години!