История с хвърчило, деца, обувки и още нещо

По някое време към края на октомври двамата с Божана се опитвахме да пуснем хвърчило на площада в Павелско. Понеже вятърът беше много променлив, пък и хвърчилото беше малко скъсано, падна много тичане. На няколко пъти почти успяхме да го вдигнем, но в крайна сметка или се заплитахме в жиците, или някоя голяма къща надолу по улицата заушваше вятъра и хвърчилото загубваше височина.

Площадът беше общо-взето празен, като изключим три момчета, малко по-големи от Божана, които известно време се гонеха около нас и чат-пат крадешком (така ни се стори) хвърляха по едно око на хвърчилото. Когато се поуморихме ги поканихме да ни помогнат и те на драго сърце се юрнаха надолу по улицата един подир друг с нисколетящото хвърчило подире си. Разговорихме ги и разбрахме имената им: Антон и Славчо. Научихме, че те двамата, заедно с още седем деца, живеят в детски дом, който се помещава в луксозната сграда на детската градина стотина метра надолу по пътя.

Третото момче беше техен приятел от селото. На тръгване им завещахме хвърчилото.

На път за вкъщи двамата с Божана обсъдихме краткия ни разговор с момчетата – малкото, което бяхме разбрали, е че и двамата си имат родители, но, по една или друга причина, те не могат да се грижат за тях и са ги оставили в дома. “Мен скоро ще ме вземат”, беше заявил Антон намусено и предизвикателно. Предизвикателството, обаче, очевидно не беше отправено към нас, а към собствената му съдба.

– Тате, какво ще кажеш да отидем при тези деца на Коледа и да им занесем подаръци? – попитах. Божана с радост се съгласи. После двамата с нея създадохме план: как тайно да се свържем с персонала на дома, да научим имената на децата, кой на колко години е, и – най-важното! – от какви точно подаръци се нуждаят.

Използвахме като разузнавач Донка, касиерката на Жанет, която е от същото село. Донка се свърза с директора на дома. “Всичко си имат, само от хубави зимни обувки имат нужда”, беше й отвърнал той. След няколко дни тя ни донесе списък с имената и номерата на обувките на всичките девет деца.

Около месец по-късно, когато декември започна да преваля, издирихме “обувен специалист” (Латинка, бивша студентка на Яна), която ни препоръча читави и здрави детски обувки и в кратък срок ни помогна да си ги набавим. Добавихме към подаръците по един голям шоколад и една книжка за всяко дете.

Понеже Коледа ни завари болни и дните до Нова година се изтърколиха за нула време, успяхме да стигнем до дома в Павелско едва в късния следобед на 4-и януари. Придружи ни Яна, а също и Нора, най-добрата приятелка на Божана. Спряхме на разклона след Хвойна, за да си навлека ботушите, мантията и внушителната брада на Дядо Коледа, които бяхме взели назаем от добър приятел. Божана и Нора си намъкнаха по една коледна шапчица и се вживяха в ролята си на джуджета-помощници.

Децата ни посрещнаха с писъци и широко отворени очи (малките), с видимо неудобство и притеснение в погледа (по-големите). Четиригодишната Кина и петгодишния Стоил бяха истинските звезди на представлението. Кина подтичваше наоколо неудържимо, галеше ме по мустаците и страстно целуваше двете джуджета (номер едно и номер две), които ми помагаха с подаръците. Стоил ме затрупваше с въпроси (направи ми впечатление, че той единствен ми говори на “ви”) и току подръпваше невярващо дългата ми брада.

Първият подарък беше за Кина. “Какво обичаш най-много, Кина?”, попитах аз. “Шо-ко-лааад!” – отвърна, без да се замисли. “Голям или малък?” “Да-а-а!”, викна тя. “Голям или малък?”, попитах отново. “Да-а-а-а-а-а-а!” — изкрещя Кинчето още по-силно. Започнах да измъквам огро-омния шоколад сантиметър по сантиметър. Кина зяпна. Очите й, божичко, трябваше да видите очите й!…

Е, връчихме подаръците на всички — на стеснителните Живко (8) и Минко (10), които ми рецитираха стихчета; на намахания Славчо (12) – “От кой отбор си?” “Реал Мадрид!” “А не смяташ ли, че Меси е по-добър от Роналдо?…” “Да бе, по-добър… (извърта очи) глупости!…”; на лекичко тъжния Антон (12); на почти безмълвния Иван (15), който носи по-голям номер обувки (42) дори от Дядо си Коледа; на меланхоличния Божидар (12), на когото обувките се оказаха големи и се наложи да ги върнем; на симпатичната и открита Магдалена (14), която най-много от всичко иска да стане фризьорка като порасне.

Последен беше вездесъщият Стоил, който, изцяло по своя инициатива, ми изпя песничка (“Изгубила Веселинка герданче, герданчеее…”), докато Магдалена тихичко му пригласяше в ъгъла. Стоил и Кина до последно не спряха да ме засипват с въпроси, да ме галят и пощипват по брадата, да ме целуват. Накрая се събрахме и официалния фотограф (Яна) ни засне всички заедно, барабар с обувките и всичко останало.

После персоналът ни разведе из стаите (чисти, слънчеви, детски) и, след като с известно усилие се измъкнахме от Кина и Стоил, седнахме в кабинета на бонбони и Кока-кола.

Тримата служители на дома (директорът, главната счетоводителка и още една дама, чиято позиция не разбрах) ми се сториха симпатични и сърцати хора. Разказаха ни потресаващите истории на някои от децата, които с лекота надминават по драматизма си всякакви измислени телевизионни сериали. Магдалена и Антон са брат и сестра, били са със семейството си в Смолян за Коледа и току-що са се върнали, затова са малко объркани и натъжени. А защо не живеят с родителите си? Просто няма къде да живеят, нямат дом, живеят в нещо, което не може да се нарече дори и колиба. Кина, Стоил, Минко и Живко също са деца на една майка. От Стара Загора са. Само дето майка им не може да се грижи за тях — има общо 13 деца, а е много бедна. Последният път социалните намерили Кина и Стоил посреднощ навън, до кошовете за боклук и ги довели тук… Кина е много контактна и сърцата, а Стоил е страшно умен. Иван пък, най-големия от всичките, е брат с Божидар. Не е ясно с какво са се хранели преди да дойдат тук — казват, че са сядали на земята и са ядяли каквото намерят. Като дошъл Иван не можел да говори. Български ли?, питам. Не, изобщо не можеше да говори. Сега бавно наваксва. Осми клас е, а едва си пише името.

Ами Славчо, най-намахания, неговата история каква е? Ами от София е, но е попътувал доста. Техните се разделили, майка му заминала с него в Германия. Там го карала да краде… По някое време й дошло до гуша. Дала му един хляб и го качила на рейса за България. Това е. (Кой е сигнализирал за него, как са го довели в дома — така и не разпитах. Но мигом разбрах отривистата и надменна ярост в погледа му.)

Докога ще останат при вас?, попитах на раздяла. Ами докато завършат осми клас. А после какво?… Или ще се опитат да ги реинтегрират в семействата им, или в друг дом — социалните решават…

* * *

Рано тази сутрин случайно дочух от пуснатия телевизор наша видна писателка и певица да разправя разпалено по една от водещите ни телевизии как й обрали къщата. На втория път излязла от банята и заварила там “м а н г а л а – защото такъв беше”. Грабнала нож и го заплашила, така си спасила компютъра и важните файлове в него.

С цялото ми уважение и симпатия към жертвата на въпросния грабеж, искам да й кажа (и на вас да кажа, де) едно-единствено нещо: човек, който влиза в дома ви за да ви обере, може да се нарече “крадец”, “обирджия”, “апаш”, “бандит”, “разбойник”, дори “подлец” или “мръсник” – но не може да бъде наричан “мангал”. Думата “мангал” е грозна и расистка, тя лепи етикет, като поставя под общ знаменател цяло едно етническо малцинство, в което има всякакви хора.

Някои от най-добрите ми работници, най-всеотдайните и почтени хора които познавам, са роми. Имам приятели роми, които са високообразовани и изискани хора, интегрирани в иначе враждебното ни към този етнос общество значително по-добре от повечето българи.

Всички деца в онзи дом бяха от ромски произход. Но ние с Божана, Нора и Яна не видяхме там нито мангали, нито цигани, нито дори роми. Видяхме деца — усмихнати, развълнувани, със светещи очи, пеещи, рецитиращи, целуващи, бърборещи, прегръщащи живота. Деца, които имат нужда от едно единствено нещо: да бъдат прегърнати. Да бъдат обичани.

И ако някой вижда край себе си “мангали”, които крадат, мамят и дерибействат – то вината не е тяхна; вината е наша.

Ако на четиригодишна възраст ви зарежат нощем до кошовете за боклук, ако нямате покрив над главата си, ако ядете каквото намерите направо от земята, ако майка ви ви качи на рейса за България с един хляб под мишница, вие не бихте били по-различни от тях.

Отговорът се нарича образование. Нарича се интеграция. Нарича се грижа, любов, внимание.

Да, знам, че е трудно. Да, знам, че и вие не живеете в охолство, че си имате собствени грижи.

Но, както казва Свети Франциск от Асизи, “достатъчно е да започнете с онова, което е необходимо.

После направете онова, което е възможно.

И изведнъж ще се окаже, че правите невъзможното…”

Pavelsko_Kids

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s