Понякога отлагаш нещо, уж поради липса на време, цели двайсет години и накрая съвсем спонтанно, почти случайно, намираш онези двайсет минути, които са ти били нужни през цялото това време, за да го направиш.
Вчера, на път за София, за звукозаписно студио “Пекарната” – където се канехме да запишем прекрасния новоиздаден превод на Мария Донева на чудната детска книжка “Патилата на метлата” от Джулия Доналдсън – ми се прииска да пея. Но не коя да е песен, а баладата на Окуджава в памет на Висоцки, чийто превод на български (от незабравимия Иван Николов) навестява ума ми с повод и без повод в последните две десетилетия. В същия миг не без известна почуда си дадох сметка, че повод има – Висоцки си тръгна от този свят точно преди 37 години (цял един живот време – та той беше само на 42!), погребаха го в средата на лятото, насред Московската олимпиада.
Звъннах на Бошев и любезно го осведомих, че ще пеем, че след час трябва да е готов да ми акомпанира. “Коя песен и в коя тоналност?”, попита той усмихнато. Казах му заглавието и изпях началото. За музикант като него това е винаги достатъчно.
Пристигнах точно в 10:00. Мария се материализира отнякъде почти в същия миг. Влязохме, побъбрихме си. После звънкият глас на Мария се плъзна по кабелите и предусилвателите, и само след половин час записът по детската книжка беше готов.
“Ще останеш ли да чуеш една песен?”, я попитах, а тя ококори очи. “Щом е за песен – разбира се!”
В дванайсет без десет вече бях на път за Пловдив. А песента оставям за вас ето тук, приятели.
Моите текстове 