Приятелят ми Nicco Stoyanoff привижда в становището на Светия синод по повод ратифицирането на Истанбулската конвенция “блестящ, задълбочен анализ”. И додава: “Надали някой от “гласуващите” си е дал зор да направи това”.
Ето какво виждам аз.
Във въпросното становище всичко се свежда до едно-единствено (очевидно) наблюдение: че в конвенцията става дума за “джендър”, сиреч — за социален, а не за биологичен пол. “Очевидно е че определението се отнася до пол, различен от биологичния, защото последният няма потребност от легална дефиниция”, отбелязват те.
Това определение БПЦ не може да приеме, понеже “полът може да бъде само биологично определен, защото мъжът и жената са Божие творение.”
Ясно. Да видим какво произлиза от това:
“БПЦ не приема узаконяването на категории като „джендър”, „джендърна идентичност”, полът като „социално изградени роли”, „джендърно разбиране”, „нестереотипни джендърни роли” и пр.”
Моят коментар: Социалният пол съществува, учи се в училище и в университета от години насам. Заравянето на главата в пясъка не променя реалността. Понятието може да противоречи на вярванията на БПЦ, но то е р е а л н о с т. Не може да се пречи на законодателя да отчете и дефинира една обективна даденост — както не можеш да попречиш на учените да наблюдават и описват планетите, понеже ти самият вярваш, че земята е плоска.
По нататък:
“Будят безпокойство използваните изрази за взимане на мерки за изкореняване на обичаите и традициите, свързани със „стереотипните роли за мъжете и жените” (чл. 12, ал. 1 от Конвенцията).”
Моят коментар: З а щ о будят безпокойство? Не става ясно.
Позволявам си да допусна: БПЦ не иска да се променят стереотипните роли на мъжете и жените в България.
По точно?
Жената трябва да води магарето, а мъжът да го яха. Жената трябва да прави салатката, а мъжът да седи край масата. Жената трябва да гледа децата и да носи на глад и бой. Жената трябва да лежи отдолу и да се подчинява безпрекословно.
Щото всички тия неща, хич да не е, присъстват в нашите така наречени традиции — зависи колко назад (и встрани) погледнеш.
Продължаваме нататък:
“Обезпокоени сме от съдържанието на чл. 12 от Конвенцията, в който държавите-страни по Конвенцията трябва да предприемат мерки за включване в учебното съдържание „на учебен материал по въпроси като равнопоставеност между жените и мъжете, нестереотипни роли на пола”, както и от философията, вложена в чл. 14 от Конвенцията „за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“
Моят коментар: З а щ о сте обезпокоени? Това също не става ясно.
По всяка вероятност безпокойството ви има връзка с предишия въпрос? За да не се разбутат традициите? Да не почнат мъжете да мият чинии и да перат гащи, а жените — да пият бира и да гледат мачове? “Нестереотипни роли на пола”? Страхотия някаква!
Ето и заключението на Светия синод:
“Водени от горното и загрижени за бъдещето на нашия народ като негови духовни архипастири, призоваваме Народното събрание да се вслуша в гласа на народа и да не ратифицира Истанбулската конвенция, чрез която се въвеждат понятия, които влизат в остро противоречие с нашата православна вяра, национални традиции и правна система.”
Това за “духовните архипастири” го подминавам. Ама това за “гласа на народа” не мога.
Кой, кога и как ви назначи за говорители на народа, господа?
Народът не е БПЦ. Живеем в светска държава.
Не го забравяйте и не смейте да превишате правата си.
Иначе противоречието с християнската вяра го разбирам, поне номинално: православната църква не вярва в социалния пол, само в биологичния. Не смята, че на човек трябва да му се позволи да избира пола си, защото полът от Бога е даден. Не споделям мнението, но разбирам основанията му (които също не споделям).
Но къде точно е противоречието с националните традиции? Може би пак там, дето се говори за “взимане на мерки за изкореняване на обичаите и традициите, свързани със „стереотипните роли за мъжете и жените”? Което означава какво? Че БПЦ безкритично утвърждава стереотипните роли на мъжете и жените в България (виж по-горе), и че оспорването на тези роли е в противоречие с националните ни традиции?… Нима?
А що се отнася до противоречието с българската правна система — тук очевидно се визира понятието “джендър”, за което няма български еквивалент. Тоест проблемът е чисто технически — такова понятие в нашия правен свят не съществува. На пръв поглед това изглежда лесно разрешимо: трябва да се измисли и обнародва съответния термин. Само дето БПЦ изрично заявява, че “не приема узаконяването на категории като „джендър”, „джендърна идентичност” и полът като „социално изградени роли”.
Сиреч: поставяме ви извън закона още на терминологично ниво. Така ръцете ни са по-чисти и от колосана покривка. Ако в закона няма термин за престъпник — няма как да бъдеш осъден. Ако няма термин за справедливост — няма как да се бориш за нея.
Нашите “архипастири” обобщават още в началото, че в българското законодателство проблемът с посегателствата върху жените бил решен, та затова нямаме нужда от Истанбулската конвенция. Добре де, като е такава панацея нашето законодателство, как, по дяволите, става така, че всяка четвърта жена в България е жертва на насилие?…
И как да го променим, без да променим стереотипните роли (и националните традиции — ако е нужно!), без да учим децата на равнопоставеност между половете?
А иначе, що се отнася до “третия” пол: такъв няма. Но хората понякога се раждат с пол, различен от биологичния си.
Това е известно на съвременната медицина поне от столетие. Гледайте “Момичето от Дания”, това би трябвало да е достатъчно.
Нека не забравяме, че до 1787 година всички тъмнокожи американци са се считали за собственост, не за хора. През 1787-а се постига забележителен компромис: за нуждите на електоралното гласуване, един тъмнокож е равен на 60% от кой да е бял човек. Това заляга и в конституцията. И така — до края на Гражданската война, когато афроамериканците са обявени за “пълноправни човешки същества”.
За разлика от жените, които получават правото да гласуват на територията на целите САЩ едва през 1920-а.
В Италия — през 1925-а.
Във Великобритания — през 1928-а.
В Бразилия — през 1932-а.
В България — през 1938-а (само женените, разведените и овдовелите жени. Останалите жени добиват право на глас през 1944-а).
Във Франция — през 1945-а.
В Белгия — през 1948-а.
В Мексико — през 1953-а.
В Пакистан — през 1956-а.
В Кипър през 1960-а, в Иран през 1963-а, в швейцарския канон Базел-Ландшафт през 1968-а, в Йордания през 1974-а, в северна Нигерия през 1978-а, в Лихтенщайн през 1984-а, в Катар през 1999-а, в Кувейт и Иран — през 2005-а.
В Саудитска Арабия — през 2015-а.
Потисничеството над хората заради различния им пол и различния цвят на кожата е към края си.
Признаването на правата на мъжете, родени в женско тяло и жените, заключени в мъжко, е единствено въпрос на време.
Защото, както казва безсмъртният Сенека, “там, където има хора, съществува възможност за доброта”.
Моите текстове 