Точно преди десет години, по идея на Диана Иванова, поканих в България един съвършено непознат, но безкрайно талантлив фотограф, чийто живот бе поделен между Иран, страната на детството и сърцето му, и Канада, която го бе приветствала и приютила след безвъзвратната загуба на първата му родина. Поканих го, за да представя великолепните му снимки от Куба, които издадохме в книга, озаглавена “Лица, тела, персонажи” – първият от пет съвместни проекта, които осъществихме в следващите няколко години.
Освен че “временно” се засели в апартамента ми в София (който и без това е хан за посрещане на приятели от близо и далеч), Бабак доведе в живота ми не един и двама великолепни хора. Рауи Хадж, страхотният ливанско-канадски писател, чиито потресаващи и дълбоко поетични романи вече могат да бъдат прочетени и на български език. Медълин Тиен, изящна канадка с далекоизточни корени, оценена далеч не само от Жанет 45 (чийто бъдещ автор е), а и от десетки хиляди читатели по цял свят, включително членовете на журито на “Букър”. Никола Михов, удивителен фотограф и неуморен човек, чиито книги с мъничко “ж” на корицата бяха представени на някои от най-престижните фотографски фестивали по света. И още. И още. И още.
Бабак заобича България и неусетно пусна корени тук. Отначало плахо, сякаш само опипваше почвата. Но колкото повече време минаваше, толкова по-често се връщаше и толкова по-дълго се застояваше. Създаде десетки приятелства. Мисля, че в България той откри онази топлота и непосредственост, онази естественост и прямота в човешките отношения, на които бе свикнал в Иран и които така и не бе успял да намери по време на 35-годишния си престой в страната на клена и хокея.
С годините корените проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко. И ето че връзката на Бабак с България, неговата трета родина, връзка, която до вчера бе по-скоро платоническа, най-накрая доби официален характер: от днес той е горд собственик на малка, но красива къща в село Горна Бела Речка – на два часа път от София и на един хвърлей от Вършец.
Колко подходящо, мисля си, да си купи къща в селото, където всяка година се провежда Фестивала на спомените! Та не е ли за него тази малка къщичка – че и цялата наша (а вече и негова) България – един въплътен спомен, един дълбоко личен символ – на непрежалимия му роден дом някъде сред хълмовете на далечен (и все пак не толкова далечен) Шираз в безкрайната шир на Персия?
Домът, който изгуби в Иран (надявам се, не завинаги) и който намери в България (завинаги – в това поне съм сигурен).
Добре дошъл, приятелю!
Моите текстове 