Седем неща, които бих променил в Пловдив

Седем неща, които безотказно ме изваждат от кожата ми по улиците на Пловдив:
 
1. Строителството на 6-7-8-9-етажни сгради на мястото на бутнати едноетажни къщички из тесни улички в историческата част на града. Където вчера е имало небе и простор, сега има бетон – докъдето поглед стига. Слънцето се шмугва в уличката за около половин час точно по обед. Единствената гледка, на която си обречен за вечни времена, е балконът на съседа.
 
2. Подземен паркинг с 20 места (или направо липсващ такъв) в нова-новеничка сграда с 40 апартамента. По последни статистики, на едно семейство в България се падат кола и половина. Което означава, че след заселването на новата кооперация улицата – и без това пренаселена с коли още преди появяването й – се превръща в бойно поле.
 
3. Настилането на улиците в центъра с изкуствени и цветни настилки, подходящи (може би) за град Акшехир в сърцето на Анадола, но не и за град като Пловдив. Изкуствените настилки, освен че се износват светкавично и им личат петната от всяка изхвърлена дъвка, вонят на евтиния и кич. Това, че отгоре на всичкото са и цветни, е в рязък дисонанс с прекрасните сгради наоколо. Вместо да подчертава красотата им, настилката ги загрозява и омаловажава.
 
4. Изриването на паважа по изискани стари булеварди и заместването му с асфалт под благовидния претекст на удобството. Първо, добре поставеният паваж е в пъти по-дълготраен от асфалта (съвсем друг въпрос е, че не останаха добри майстори, които да го подреждат — но това също е въпрос на политика). Второ, в паважа е вградена история и стил; асфалтът изтрива всичко това като с магическа пръчица, сякаш нищо не е било. Трето (и най-важното): тенденцията в цивилизования свят е да се създават “споделени” улици, населени с пешеходци и велосипедисти, по които движението се забавя умишлено. Паважът е естествен ограничител на скоростта; прясно асфалтираната улица е в пъти по-опасна за пешеходците и велосипедистите. Управата на града го знае и (както в случая с наскоро ремонтирания булевард Васил Априлов, където паважът беше заменен с асфалт) започва яростно да поставя преградни мантинели, за да ограничи пресичането. Така пешеходците се превръщат в затворници на новото съоръжение и трябва да крачат стотици метри до най-близката пешеходна пътека, за да пресекат до отсрещното кафене или магазинче. Отвратително и недопустимо.
 
5. Поставянето на велоалеи в средата на широки тротоари и изтласкването на пешеходците до стената за сметка на велосипедистите. Йерархията на движещите се по пътя е ясна и не подлежи на пренареждане: първо пешеходците, после велосипедистите, най-накрая – автомобилистите. (Казвам това като запален автомобилист, без никакво колебание.) Изместването на пешеходците за сметка на велосипедистите е категорично неприемливо. Ако построяването на велоалея по тротоара компрометира удобството на пешеходеца (както се е случило на булевардите Шести септември и България, например), то велоалеята трябва да е за сметка не на тротоара, а на пътното платно.
 
6. Разрушаването на паметници на културата (с цел последващо изполване на парцела за апетитни многоетажни строежи) по следния хитър начин: бута се покрива и сградата се оставя на произвола на природните стихии. След няколко години тя или пада сама, или става толкова опасна за преминаващите по улицата, че се налааг да бъде разрушена.
 
Да притежаваш паметник на културата е скъпо удоволствие. Ако имаш милионите, необходими, за да си купиш тютюнев склад, си чисто и просто длъжен да намериш средства за неговия ремонт. Ако ли пък не — в България съществува закон, според който Общината може да отремонтира сградата за своя сметка и после да си вземе парите от собственика в съда. До момента не ми е известно някоя българска община да се е възползвала от тази възможност. А би трябвало да е повсеместна практика. Тогава улиците ни ще се променят до неузнаваемост. В положителен смисъл.
 
7. Начинът, по който се подрязват дърветата по пловдивските улици (и не само пловдивските — виждам го все по-често навсякъде в България) от десетина години насам, е неправилен, грозен и недопустим, и превръща града в грозилище. Баща ми, парков архитект по образование и дългогодишен преподавател по дендрология, обичаше да обяснява: “Винаги когато режеш клон, той трябва да се отреже до самата основа на ствола, за да може раната да зарастне и да не остане никакъв белег.” Рязането на клони до средата (камо ли пък на целия ствол, както се прави напоследък!) противоречи на всякакви природни и естетически правила. То деформира до неузнаваемост формата на короната и причинява неудържим растеж на филизи на всевъзможни места, вследствие на което дървото заприличва на четка за тоалетна. В последните години почти не остана дърво в Пловдив, което да има естествен вид; вдигам поглед и ми се плаче. Единствените дървета, които (по незнайни на мен прични) са пожалени от тази практика са чинарите, както и дърветата в парковете. Всичко останало е под ножа.
 
Това, последното, ме вбесява толкова неудържимо, че понякога налитам на бой — макар да ми е пределно ясно, че служителите с резачките от “Паркове и градини” хабер си нямат кое е правилно и кое – не; те просто изпълняват нечии разпореждания.
 
Очевидно е, че всички споменати градски дразнители, които ден след ден намаляват качеството ни на живот, са пряко следствие на пълното отсъствие на градоустройствена визия. Но дори и без каквато и да е визия, ако управляващите имаха малко повече вкус и здрав разум, и управляваха въз основа на принципи, а не на елементарен личен интерес, кожата ми щеше да си остане цяла-целеничка, а Пловдив щеше почти заслужено да се кичи с титлата “културна столица”.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s