“Санкт Петербург. Денят се приближаваше към нощта. Мъжът пристъпи към входа и измъкна ключ с ключодържател от домофона. От мрака пред него изникнаха трима души в изящни костюми и един от тях любезно попита:
– Бихте ли ни насочили как да стигнем до библиотеката?
– Кво? – неразбиращо отвърна минувачът.
Бърз удар отдясно. И мрак.
На следващия ден в травматологичното отделение потърпевшият научи, че има и други пострадали, че в града вече не бива да се говори на “кво?” и че е най-добре да се знае точка по точка как се стига в библиотеката, пък не е зле и на картата да покажеш най-краткия маршрут ако се наложи, иначе може да ти разбият ченето.
– Кои са те? – пребледнял попита нашият герой.
– Учители по руски език, – въздъхваха всички.
– Културната столица трябва да бъде културна! И толкоз! – тръбеше очилатият предводител на педагозите, кокетствайки пред телевизионните камери.
Тревога завладя целия град. Ами нали първият срещнат на някоя пуста улица може тихичко да ви попита:
– А вие чели ли сте Достоевски?
И ако неуверено му кимнете в отговор, току-виж уточнил с многообещаваща и сладка заплаха в гласа:
– А какво по-точно?
И тогава не трябва да бъркате заглавието.
Учете руски език. Четете. За всеки случай. Много ви моля!”
~ Павел Алексеев
via Krasimir Lozanov
(Импровизираният превод е мой.)
Моите текстове 