Къде е перото?

— Защото всички спят — отвръща тя и лекичко вдига децибелите. — Трябва ми перцето.

— Няма ли да играем Ticket To Ride?

— Добре. Ама Момо какво ще прави? Ще му е скучно.

— Права си.

— Къде е перото? — повишава глас с едва забележимо раздразнение.

— Никога не съм го виждал.

— Как да не си?… Не помниш ли, че като играхме предния път ти го дадох, защото Гери го беше лапала и беше мокро. Ти го прибра.

— Нямам ни-ка-къв спомен — отвръщам аз леко объркано.

— Намери го! — настоява тя, вече отчетливо изнервена.

В главата ми не се заражда дори и следа от мисъл. Или поне някакъв образ, смътен спомен поне, който да ми подскаже къде да търся проклетото перо. Изобщо не ми се става. Дори да стана и да сляза долу, ще ровя половин час без нищо да намеря, а междувременно ще изнервя децата до краен предел и ще събудя всички останали. Крахът е неминуем.

Докато размишлявам как да подходя, едва-едва се извъртам надясно и се пресягам към чекмеджето на нощното шкафче. Не че очаквам да открия там каквото и да е. В него никога няма нищо. Отварям го с ясното съзнание, че просто печеля време.

На дъното лежи един-единствен предмет.

Перце за федербал.

Подхвърлям го небрежно през рамо към Божана.

— Благодаря! — възкликва звънливо тя и излиза от стаята с грейнало лице.