Затопек

“Един атлет не може да тича с пари в джоба си. Той трябва да тича с надежда в сърцето и мечти в главата си.”
~ Емил Затопек

zatopek_2.jpg

Единственият бегач в историята, спечелил златни медали на 5,000 метра, 10,000 метра и маратон на една и съща Олимпиада (Хелзинки, 1952; това е първият маратон в живота му, на който решил да участва час преди старта).

Родоначалник на необичайни тренировъчни методи като интервалните тренировки и метода на хиповентилацията. Носител на 18 световни рекорда на дистанции от 5 до 30 км. Непобеден на дистанция от 10,000 метра в продължение на 6 години (1948-1954), в 38 поредни състезания. Първият бегач, пробягал 10,000 метра за по-малко от 29 минути и 20 км за по-малко от час.

Винаги приветлив, винаги добронамерен и приятелски настроен към съотборниците и съперниците си. Принципен, честен, непримирим в позициите си. Обявен от списание Runner’s World за най-великия бегач на всички времена (2013).

Очаквайте великолепния комикс на Ян Новак и Яромир 99 (в превод на Васил Самоковлиев) с логото на Жанет 45 в началото на октомври 2018-а и срещите с Ян Новак в София (3 окт), Пловдив (4 окт) и Русе (5 окт). С прелюбезното съдействие на Чешки културен център.

 

* * *

“Важно е какво правиш, когато стадионът е пълен с хора. Но е хиляди пъти по-важно какво правиш, когато на стадиона няма никого.”
~ Емил Затопек

* * *

Чета комикса за Емил Затопек на Ян Новак и Яромир 99, който влиза за печат с логото на “Жанет 45” идната седмица. Стигам до момента, в който Емил се запознава с бъдещата си съпруга Дана, млада и обещаваща чешка копиехвъргачка. Когато става ясно, че и двамата са родени на една и съща дата в една и съща година, и двамата са приятно изненадани.

Най-изненадан от всички, обаче, съм аз — когато си давам сметка, че тази дата е днешната. От всички 365 дни в годината, аз разгръщам за първи път българската версия на комикса именно днес.

И тогава се сещам за думите на Давид Албахари: “В този живот или всичко е случайно, или нищо не е случайно. Това всеки трябва да реши сам за себе си.”

zatopek_3.jpg

* * *

Докато се подготвям за гостуването на Ян Новак и представянето на графичната му новела “Затопек” (илюстрирана от великолепния Яромир 99), чета “Днес всички ще умрем по малко” от Ричард Аскуит (Издателство “Вакон”, 2017). Информативна, поглъщаща, забавна, преведена с грижа и внимание от Десислава Сотирова (която нямам честта да познавам, но възнамерявам да потърся). Изрядна коректорска работа (Мариана Пиронкова), която е рядкост за съвременното ни книгоиздаване.

zatopek_1.jpg

Като резултат от всичко това, вчера съвсем спонтанно звъннах на управителя на “Вакон” и му предложих да продаваме книгата на представянето на графичната новела в София, Пловдив и Русе. Той прие радушно. Ами че какво по-естествено от това две книги, които разказват за един и същ човек по два различни, но взаимодопълващи се начина, да се продават рамо до рамо?…

Така истинските почитатели на легендарния атлет ще могат — ако пожелаят — да си вземат и двете, при това със солидна отстъпка. И да научат любопитни подробности за живота му, които просто няма как да попаднат в характерна с преднамерения си лаконизъм (но затова пък въздействаща на по-широк спектър от сетива) медия като комикса.

Така че заповядайте в София (3 окт, Чешки център), Пловдив (4 окт, Vintage House) и/или Русе (5 окт, Дом Канети). Входът е свободен, а срещата с Ян Новак (съратник и съавтор на Милош Форман и преводач на Вацлав Хавел) определено обещава да е интересна.

Каквито без съмнение са и бурната състезателна кариера и житейския път на неповторимия Емил Затопек.
* * *

Феноменалното бягане на Емил Затопек на 5,000 метра на Олимпиадата в Хелзинки през 1952 г.

На предишната Олимпиада (Лондон, 1948), Затопек прави невиждан дотогава финален спринт, но губи златото само за няколко метра.

Между двете олимпиади атлетът е навъртял над 40,000 скоростни обиколки с една-единствена мисъл в главата: че този път няма да позволи на златото да му се изплъзне.

Сега му остава да направи само още една обиколка: една-единствена, която да оправдае четирите години на мъчителни усилия.

Звънецът прозвучава. Той ускорява. Но точно когато влиза мощно в завоя, Шаде се стрелва край него, следван плътно от Чатауей и Мимун.

Обзема го отчаяние. Той чувства, че започва да изостава. Но отказва да се предаде. Именно това е качеството на шампионите — безкрайната, необяснима жажда за победа, която преодолява всичко.

Плановете му са провалени, но за няколко секунди той си дава сметка, че съперниците му, движени от респекта си към него, са го изпреварили твърде рано.

Половин обиколка преди края Емил все още е на четвърта позиция. Влизайки в последния завой, той се впуска в нова атака и заобикаля тримата си съперници в мъчителен порив: ръцете загребват въздуха, краката бият земята. За миг четиримата се изравняват, а после…

Какво минава през мозъка на атлета в такъв момент? Това е място извън радарите, на границата на смъртта, и никой никога не е успял да разкаже ясно за преживяното.

Чатауей губи сили, спъва се и пада. След миг и Шаде започва да отпада. Мимун и Затопек крачат рамо до рамо. Но Емил не просто удържа темпото, а хвърчи, търсейки още сила, още болка. Тялото му заприличва на побъркано насекомо и прави същите отчаяни движения. Сега той вярва, че може да победи, че никой друг няма да издържи на това натоварване. Седемдесет хиляди зрители не вярват на очите си и крещят от възбуда: сякаш се е разразила гръмотевична буря!

Емил побеждава с време 14:06.6: олимпийски рекорд и най-доброто му постижение от две години насам. Пробягал е последната обиколка за 58.1 секунди: с две секунди по-бързо от най-доброто му време през цялата му кариера.

После Емил и Мимун се прегръщат с онази сърдечност, която е присъща на спортистите, току-що преживели нещо, което никой друг извън състезанието не може да разбере напълно.

Шаде (фаворит преди началото на състезанието) разбира прекрасно, но е съкрушен от мъка. Известно време Емил се опитва да го успокои, дори (според очевидец) стига дотам, че му предлага медала си.

Междувременно светът е единодушен. Според френският вестник “Екип”, това са “най-страхотните 5000 метра на всички времена”. “Таймс” обявява Затопек за “най-великия бегач на дълги разстояния на нашето време”. А чешкият издател Отакар Машек заявява: “Името Затопек се превърна в синоним на понятията скорост, издържливост, ефективност, надеждност, боен дух и сила на волята. Не бих се учудил, ако един ден го видим в речниците като нарицателно за всички тези термини”.

Няколко дни по-късно Емил Затопек печели третия си златен медал в Хелзинки в дисциплината маратон. Това е първият маратон в живота му. И до днес той остава единственият атлет, спечелил медали на 5,000 метра, 10,000 метра и в маратона на една и съща олимпиада.

(По Ричард Аскуит, превод Десислава Сотирова)

* * *

Емил Затопек води сериозен разговор с бащата на Дана, полковник Ингър. Оказва се, че не е комунист. По-скоро е галилеогалилейолист.

zatopek_4.jpg

Из “Затопек” от Ян Новак и Яромир 99 (Жанет 45, 2018, в превод от чешки на Васил Самоковлиев).

* * *

През 1954 г., по Коледа, Емил Затопек, заедно с други атлети от Спортния клуб на армията, пътува за Индия. Посещава Бомбай, Делхи и Калкута. В Калкута се състезава с националния шампион на Индия Гулзара Сингх на 5,000 метра. Побеждава го.

Сингх е толкова впечатлен, че докосва обувките на Емил и посипва праха от тях върху главата си. Затопек откликва, като му подарява обувките си.

В Индия Затопек оказва изключително въздействие на всички. По късно се говори, че той е успял, съвсем сам, да допринесе за невероятното развитие на бягането в страната.

(По “Днес всички ще умрем по малко” на Ричард Аскуит, в превод на Десислава Сотирова)

* * *

На Олимпиадата в Мелбърн през 1956 г. Емил Затопек е 34 годишен. Страда от херния и хронични контузии, поради което се отказва да защитава титлите си на 5,000 и 10,000 метра.

Когато застава на старта на маратонската дистанция заедно с още 45 атлети от 23 държави, температурата надвишава 30 градуса. Емил се обръща към съперниците си, повечето от които смята за приятели, и произнася прословутата си реплика:

— Приятели, днес всички ще умрем по малко.

Още от самото начало на състезанието приятелят му, френският атлет Ален Мимун, прекарал почти цялата си кариера в сянката на Емил, тича редом с него. Досега това винаги му е носело успех. Изминали са едва няколко километра, когато Затопек се обръща към него и му казва: “Не стой до мен, Ален. Не съм в добра форма.”

Горещият асфалт разтапя каучука на подметките на Емил и превръща бягането в истински ад. Неговият съквартирант Мартин Ржехак, състезател по троен скок, е потресен, когато вижда окървавените му и разранени крака след състезанието.

Но Емил не спира. Дотътря се до стадиона шести под нестихващите аплодисменти на публиката, за която той си остава герой. Взема с благодарност одеалото, което му подават и рухва на терена.

Тогава се появява Ален Мимун, който го е очаквал на финала повече от четири минути. “Емил, можеш да ме поздравиш. Аз съм победител.”

Затопек го поглежда с мътен поглед, после сякаш се събужда от дълбок сън. Изправя се, прави две крачки назад, сваля шапката си и му отдава чест.

“За мен това бе по-вълнуващо от медал”, споделя Мимун впоследствие.

Така за кой ли път Емил Затопек потвърждава на практика своето житейско верую, което го превръща в една от най-популярните личности на своето време: “Победата е велико нещо, но приятелството е още по-велико.”

(По “Днес всички ще умрем по малко” от Ричард Аскуит, Издателство “Вакон”; 2017. Превод Десислава Сотирова)
* * *

Годината е 1966. Изминали са осем години, откакто Затопек е прекратил състезателната си кариера.

От Чехословашката лекоатлетическа федерация го молят да изпрати лична покана за състезание в Прага до австралийския бегач Рон Кларк, новото чудо в света на атлетиката. Само за няколко години той е подобрил 15 световни рекорда в дългите бягания, включително рекордите на Затопек на 5,000 метра (с цели 40 секунди) и на 10,000 метра (с минута и 15 секунди). Единственият “пропуск” в кариерата му е липсата на олимпийско злато.

Когато Кларк пристига, Емил го посреща на стълбичката на самолета. Маха с ръка на полицаите и минават за секунди през паспортната проверка. Отвежда го направо у дома си, където дълго разговарят, преди да отидат в хотела, в който Кларк трябва да отседне.

На другия ден тренират заедно. (Впоследствие Кларк твърди, че това била една от най-тежките тренировки в живота му.) После Емил решава да го заведе до магазин за чешки кристал, за да купят подарък за жена му.

Спират пред магазина, в забранена за паркиране зона. Към Затопексе завтича гневен полицай, но когато го разпознава лицето му грейва и го моли за автограф. В магазина не намират нищо интересно. Излизат навън, където полицаят охранява колата на Емил. Отиват до втори магазин. Същата сцена се повтаря с друг полицай. Само дето на излизане от магазина колата я няма. Затопек подсвирва силно и колата му се появява с полицая зад волана. “За да постигнеш нещо подобно където и да е по света, трябва да си наистина много известен”, отбелязва Кларк в спомените си.

Емил изпраща Кларк до самолета. На вратата му подава нещо, увито в амбалажна хартия и овързано с връв. “Грижи се за него, ти го заслужаваш”, му прошепва на раздяла.

Първата мисъл на Кларк е, че Затопек му е дал някаква контрабандна стока, която трябва да бъде изнесена на запад. Скрива предмета в джоба си и дълго се чуди какво да прави с него. Накрая, точно преди самолетът да започне да се снижава към “Хийтроу”, се заключва в тоалетната и разопакова пакета.

Вътре намира малка кутия. Когато я отваря, в нея открива златният олимпийски медал на Емил Затопек — един от трите, които е спечелил на Олимпиадата в Хелзинки. Емил се е подписал от вътрешната страна на капака, а на мъничкото останало място е написал:

“На Рон Кларк. Прага, 19-7-1966.”

Кларк сяда на тоалетната чиния и започва да ридае от вълнение.

На Олимпиадата в Мексико две години по-късно Рон Кларк получава присъп на височинна болест. Припада в разгара на състезанието на 10,000 метра и едва не умира.

Това си остава единственият му олимпийски медал: навярно най-благородният медал в олимпийската история.

(По “Днес всички ще умрем по малко” от Ричард Аскуит, издателство “Вакон”, 2017)

* * *

В мемоарите си от 1967 г. Емил Затопек разказва как веднъж пътувал с влака от Хулин до Старе место в Южна Моравия. Анонимен и незабележим, облечен във военната си униформа. Срещу него седяла жена с невръстното си момче, долепило нос до прозореца.

През прозореца се мярнала фигурата на бягащ мъж.

— Мамо, виж, Затопек! — възкликнало момченцето.

— Откъде знаеш, че е Затопек? — попитала майката.

— Той тича! — отвърнало момченцето.

(По Ричард Аскуит, “Днес всички ще умрем по малко”. Издателство “Вакон”, 2017)

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s