Винаги когато съм на касата в магазин, кафене или сладкарница и протегна ръка, за да дам или получа ресто, ме сполетява едно неочаквано чувство. Винаги ме сполетява. И винаги е неочаквано.
По комунистическо време стотинките никога не се подаваха от ръка в ръка, винаги се слагаха в специално предвидената за целта чинийка. Банкноти — да, но стотинки — никога.
Не че по онова време подобно нещо би ми направило впечатление. Просто слагах стотинките в паничката, след което човекът отсреща се пресягаше и ги взимаше. Или обратното.
Когато за първи път ми подадоха монети в ръката — сега си мисля, че трябва да е било в Щатите през 1995-а — за миг изпитах нещо средно между вълнение и възхита. Беше едновременно страшно неочаквано и безкрайно човешко. Почти магично.
Сега всеки път като протегна ръка на касата, сърцето ми едва забележимо трепва. Ако барманът ми подаде стотинките в ръката или приеме моите в неговата, изпитвам внезапен прилив на щастие. Ако ги сложи в чинийката — полазва ме хлад. Всичко това се случва съвършено мигновено, като проблясване на светкавица. И после всичко си е като преди, аз си взимам кафето и се отдалечавам.
Тук, в Германия, все още не съм виждал чинийка за стотинки.
Може би просто не съм живял на това място достатъчно дълго.
Моите текстове 