Неочаквани размисли във Франкфурт

Винаги когато съм на касата в магазин, кафене или сладкарница и протегна ръка, за да дам или получа ресто, ме сполетява едно неочаквано чувство. Винаги ме сполетява. И винаги е неочаквано.

По комунистическо време стотинките никога не се подаваха от ръка в ръка, винаги се слагаха в специално предвидената за целта чинийка. Банкноти — да, но стотинки — никога.

Не че по онова време подобно нещо би ми направило впечатление. Просто слагах стотинките в паничката, след което човекът отсреща се пресягаше и ги взимаше. Или обратното.

Когато за първи път ми подадоха монети в ръката — сега си мисля, че трябва да е било в Щатите през 1995-а — за миг изпитах нещо средно между вълнение и възхита. Беше едновременно страшно неочаквано и безкрайно човешко. Почти магично.

Сега всеки път като протегна ръка на касата, сърцето ми едва забележимо трепва. Ако барманът ми подаде стотинките в ръката или приеме моите в неговата, изпитвам внезапен прилив на щастие. Ако ги сложи в чинийката — полазва ме хлад. Всичко това се случва съвършено мигновено, като проблясване на светкавица. И после всичко си е като преди, аз си взимам кафето и се отдалечавам.

Тук, в Германия, все още не съм виждал чинийка за стотинки.

Може би просто не съм живял на това място достатъчно дълго.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s