За Кудоглу, благотворителността и нуждата от нея

Димитър Кудоглу купува и обзавежда “Дома на благотворителността” в Пловдив – който е по същество първото здравно заведение в България, обслужващо безплатно бедните и малоимотните – през 1927 година, за около 15 милиона лева тогавашни пари. (Поради липсата на таблици за превръщането им в днешни пари ги прехвърлих през курса на долара към онова време – приблизителната им стойност към днешна дата, с всички уговорки за относителността на сравнението, е около 5 милиона лева.)

Дом на благотворителността

Народното събрание единодушно гласува специален “Закон за дома на благотворителността”, с който освобождава Дома и всички апарати и пособия, закупени за неговите нужди, от всякакви данъци, такси и налози. На откриването на 8 ноември присъства лично министър-председателят Андрей Ляпчев, който бърза да зарадва благотворителя с новината за новия закон, гласуван в негова чест. Присъства и многохилядно множество от всички обществени прослойки.

Димитър Кудоглу тържествено подарява Дома на държавата “за вечни времена”, заедно с два тютюневи склада (същите, които изгоряха преди малко повече от година), чийто наем трябва да служи за издръжка на дома. Самият той продължава да ползва складовете, като плаща наем от 800,000 лева годишно.

Само няколко месеца по-късно, в средата на април 1928 г., удря могъщото Чирпанско земетресение. Два дни по-късно има втори трус, с епицентър Пловдив. Близо 1/3 от града е разрушен, хората с дни спят на палатки по улиците и площадите.

Домът на благотворителността е сериозно увреден, в основите му се появява пукнатина, стълбището се отцепва от корпуса на сградата. С риск за живота си, хора на Кудоглу влизат в сградата и я укрепват с дървени греди, преди да изнесат всички скъпоструващи машини и апарати.

Домът вече е собственост на държавата, но въпреки това Кудоглу решава да поеме всички разходи по укрепването. Изготвя се нов проект, отговарящ на най-високата степен на устойчивост срещу земетресения. Ремонтът отнема почти година и струва над 1,800,000 лева. Домът започва работа отново и обслужва хиляди хора.

Димитър Кудоглу е родом от Габрово – не подбалканския град, а малко бъларско селце в южните Родопи, на север от град Ксанти. Заедно с по-голямото съседно село Кръстополе (Еникьой), двете селища съществуват столетия наред (още от началото на Османската епоха) откъснати от останалата част на България, заобиколени отвсякъде от турскоезично население. Поради това съхраненият и до днес диалект, говорен в двете села, е уникален и се различава от всички други български диалекти.

В края на деветнайстети век единствената българска гимназия между Александруполис и Солун се намира в Кръстополе. Жителите на Кръстополе построяват нова модерна мелница, която подаряват за нуждите на училището. Така издръжката му е гарантирана десетилетия наред.

Запазена е интересна история от края на XIX век: жителите на селото (то се състои от около 300 къщи) изпращат свещеника да търси учител за децата. Той пресича планината и отива до Райково (днес част от Смолян), където намира подходящия човек, нает като църковен певец за 10 златни лири годишно. Предлага му заплата от 40 лири, той се съгласява, качва се с него на коня и тръгва към Кръстополе. На влизане в селото свещеникът дава уречения сигнал: гръмва три пъти във въздуха, сиреч – намерил съм ви учител. Старейшините на селото го посрещат на площада. “Ето, доведох го”, казва попът. “Аз съм му обещал 40 лири годишно, но вие преценете колко ще му дадете.”

Старейшините събират помежду си 55 лири за първата година. Учителят преподава в Кръстополе три години, връща се Райково и по-късно пише в спомените си: “Ето, вижте трикатната ми къща – тъкмо с тия пари я построих.”

Двете села забогатяват драматично след възхода на тютюневата индустрия в началото на XIX век. Ксантийската яка е място за отглеждане на най-скъпия сорт тютюн, “Басма”, от сорта “Ориенталски”, а най-хубавата част от най-хубавия расте именно покрай тези две села. Цената му е много висока и почти не варира през годините. Населението постепенно се замогва; двете села развиват експертни умения в тютюноотглеждането и тютюнообработката (изключително сложен и времеемък процес, който изизква натрупан с години опит и знания). В края на XIX и началото на XX век хора от селото са изпратени на далечни места — Крит, Египет, та чак до Родезия – за да обучават местните на този извънредно доходоносен занаят.

Бащата на Димитър Кудоглу е един от първите търговци в Габрово, който започва да изкупува тютюн от съгражданите си и открива дюкян в Цариград в епохата преди тютюневия монопол. Димитър е едва двайсетгодишен, когато баща му умира. Той поема бизнеса на бърза ръка и успехите му са почти незабавни. Казват, че имал дарбата да продаде на четворна цена тютюн, който е изкупил няколко месеца по-рано.

След Междусъюзничеката война от 1913 г. Габрово и Еникьой остават в гръцко. Двете села са опожарени до основи от гърците, но почти всички жители успяват да избягат навреме и да се изселят в България. През Райково и Станимака стигат до Пловдив, където се заселват за постоянно (най вече в родния ми квартал Кючук Париж, който не съществува на картата преди 1888 г., а днес е най-големия в града с над 100,000 жители).

Възходът на тютюнопроизводството в Пловдив се дължи до голяма степен именно на тези емигранти. Търсят и намират подходяща почва за отглеждане на тютюн в селата в полите на Родопите на юг от Пловдив. Дълго време се надяват да получат право да изградят свои собствени села наново край Пловдив, но това така и не се случва. Говори се, че един замогнал се като тютюнев експерт бивш жител на Еникьой купува огромно парче земя на юг от Пловдив (точно там, където се намирам в момента и пиша този текст) с намерение да възстанови цялото село, къща по къща, барабар с църквата и бунара, в оригиналния му вид, и да засели всеки един в копие на някогашния му дом. Уви, идването на народната власт слага край и на тази мечта.

Това, последното, го зная от баба си. Целият й род е от Еникьой, Ксантийско. За жалост далеч не всички габровци и еникьойци успяват да се замогнат. Повечето се присъединяват към работническия пролетариат – баба ми работи години наред като тютюноработничка при тежки условия и мизерно заплащане — и живеят в тежък недоимък. В Кючук Париж няма градско планиране до 1930 г. Улиците са толкова кални, че младите, които отиват “до града” на сгляда, газят с налъми до линията (именно тя отделя квартала от “града” – край нея съм играл години наред в детството си), придружавани от по-малките си братчета и сестричета, които носят в ръка чистите им обувки. После по-големите се умиват надве-натри, слагат си обувките, а малките се връщат у дома с налъмите в ръка.

Кудоглу никога не е бил гражданин на Пловдив. След като се замогва се премества в Дрезден – тогавашния център на тютюневата търговия с Изтока. Понеже си няма собстени деца, обаче, се грижи за двамата си племенници (децата на сестра му) като за свои. Купува им големи къщи – едната на улица Иван Вазов, до складовете, другата на Гладстон – които се превръщат в негов дом по време на визитите му в Пловдив.

Що се отнася до всичките му благородни дела – стотиците хиляди лева, раздадени на бедни, като коледни подаръци или в подкрепа на нечие образование – той винаги твърди, че на това са го научили родителите му в родното му село, където хората винаги си помагали и се крепяли един-друг.

Домът на благотворителността е дългогодишната му мечта и венецът на благотворителната му дейност. Казва, че го е построил като своеобразен жест към съселяните си — към които очевидно изпитва своеобразен синовен дълг.

Кудоглу умира през 1940 г., но Домът продължава своята деятелност. След деветосептемврийските събития Домът е иззет от държавата и дейността му е прекратена. Складовете, подарени от Кудоглу за издръжка на Дома са национализирани, а след идването на демокрацията са приватизирани. Времената се оказват не чак толкова вечни.

През 1972 г. се правят планове за изграждане на пощата на Централния площад, където се намира Дома. Един от архитектите на новата поща е син на архитекта на Дома на благотворителността и по това време е овъртолен в някакви семейни имуществени спорове. Макар че е било възможно Домът да бъде съхранен при построяването на пощата, в крайна сметка е решено той да бъде бутнат. Говори се, че, като не можел да навреди на баща си по друг начин, архитектът искал да затрие спомена за него, въплътен в изящната сграда.

Когато се разпространява мълвата, че Домът ще бъде бутнат, гражданите на Пловдив се вдигат на протест. За да се успокои гражданството се разпространява информацията, че Домът е тежко увреден от Чирпанското земетресение през 1928 и има пукнатини в основата. Изпратените експерти потвърждават този факт. (Домът наистина има пукнатини, но укрепването след земетресението е решило проблема радикално.)

Когато най-накрая пристигат булдозерите се оказва, че сградата е толкова здрава, че не може дори да бъде помръдната. Пращат тежки военни камиони. Резултатът е същият: сградата е непоклатима. Накрая се налага да дойдат танкове, за да я разрушат.

Изчислено е, че през целия си живот Димитър Кудоглу дарява над 39 милиона лева — сума, която го нарежда рамо до рамо с най-големите български дарители: Христо и Евлоги Георгиеви, Димитър Ценов, Васил Априлов.

На негово име е кръстена мъничка уличка в покрайнините на ЖК Тракия, току преди изхода за село Ягодово. Малцина си го спомнят – или пък са чували името му, но не знаят почти нищо за него.

Разказвам това, защото миналата година се зарекох да науча повече за този човек, а после интересът ми се пренесе върху моите собствени корени, та продължих да се ровя в миналото. Разказът ми е изцяло по спомени от прочетеното и наученото – ако знаете повече и откриете неточности, ще се радвам да ми ги посочите.

Години наред си задавах въпроса защо дарителството в България в наши дни е така слабо развито — дали защото няма традиция, дали защото хората не разбират важността му, или защото просто смятат, че всичко това не е тяхна работа, а е работа на държавата?

След като прочетох историята на Кудоглу си дадох сметка, че традиция има. Има, но е заличена.

Крайно време е да се отървем от схващането, че някой ни е длъжен, или че сме твърде мънички и от нас не зависи нищо. Зависи. И още как!

Затова още днес си изберете една кауза, която е важна за вас, и й отделете няколко лева. Няма значение дали са два, пет, или петдесет. Колкото са ви по силите. Още по-добре – ако заплюете някаква, макар и малка, месечна сума, с която да подкрепяте нещо или някого, на когото вярвате и който има нужда от помощ.

Истинската сила на тази подкрепа се вижда, когато бъде умножена по сто, по десет, по хиляда. По десет хиляди.

Така се градят острови на нормалност. А когато някой ден те се свържат, се превръщат в материк.

П. П.

Ето моята кауза. Ако ви се струва смислена – подкрепете я.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s