Поне развръзката е щастлива

За всички, които продължават да смятат, че само ние в България не ги доизмисляме нещата.

В Лондон съм. В малък хотел от семеен тип, на улица с още трийсетина подобни хотела, в непосредствена близост до зала “Олимпия”, където се провежда традиционният панаир на книгата.

Стаята е неголяма, но пък с двойно легло (такава си избрах), а банята — тясна, но пък прясно отремонтирана.

Малко кръгло сапунче и две пакетчета шампоан ме чакат на леглото. Значи ще се къпя, какво друго.

Влизам в душкабината с прясно разопакован сапун в едната ръка и неотворено пакетче шампоан в другата.

Оглеждам се за рафтче. Няма. Издатък в плочките? Бабунка? Пукнатина? Равна плоскост на ниво, различно от пода?

Не, не, не и не.

Прехвърлям шампоана в ръката със сапуна, пускам водата, намокрям се и след известно размишление спирам водата, за да се насапунисам.

Но къде да оставя шампоанчето?

Няма къде, освен на земята.

За мен това не е вариант по две причини. Първо, при моя телесен обем навеждането в подобна по размер кабина е трудноосъществимо; изправянето — още по.

Второ — ваничката под краката ми е бяла. Шампоанът — също. А аз съм късоглед. Никакъв шанс да го намеря, дори клекнал. Освен опипом.

Затова извършвам чудеса от храброст и успявам да закрепя пакетчето с шампоана на чомпи (под ъгъл), като основата му е лекичко подпъхната в мъничката цепнатина (единствената в цялата кабина) между крана и плочките.

Разбира се, докато се насапунисвам пликчето пада. И изчезва.

Нищо. Ще го вдигна. Но първо да отмия сапуна.

Хващам крана и завъртам. Върти се само насапунисаната ми ръка. Кранът е от онзи самозатягащ се тип, дето изисква известна сила, за да се отвинти.

Обръщам се, отварям вратичката и — целият насапунисан — достигам мивката. Слава богу, че банята е малка. Така поне мивката не е далеч. Измивам си ръката. Връщам се и пускам душа.

Докато водата се излива върху мен приклякам неловко и с търсещи пръсти обхождам пода сантиметър по сантиметър. Най-сетне намирам шампоанчето. Изправям се.

Сега остава да го отворя. Но сапунът е в лявата ми ръка.

След известно объркване изведнъж ми светва: едно от предимствата да си едър е, че самият ти можеш да послужиш за рафтче.

Слагам сапуна на рамото си.

Опитвам да отворя пакетчето шампоан с пръсти, но материалът е твърде здрав. Не става.

Сещам се, че някъде в ъгълчето трябва да има перфорация, която да улесни нещата.

Търся я с късогледите си очи. После — направо с пръсти.

Едно ъгълче. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Няма повече ъгълчета.

Не се отваря.

Трябват зъби.

Разкъсвам го като хиена — сухожилията на антилопа гну. Право през средата. Не че можеш да контролираш мястото на разкъсване — особено когато няма перфорация и използваш зъбите си.

Ловко събирам разтеклия се шампоан и го мятам връз главата си. Поне мирише добре.

Без много-много да се замислям, отварям вратата и, мижейки с едното око и примигвайки като нощен светофар с другото, хвърлям пакетчето в мивката.

Търкам, мия, излизам, загръщам се с две кърпи, развръзката е щастлива.

Утре — пак. Но какво ми пука? Вече съм старо куче.

 

Душ Лондон.jpg

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s