За всички, които продължават да смятат, че само ние в България не ги доизмисляме нещата.
В Лондон съм. В малък хотел от семеен тип, на улица с още трийсетина подобни хотела, в непосредствена близост до зала “Олимпия”, където се провежда традиционният панаир на книгата.
Стаята е неголяма, но пък с двойно легло (такава си избрах), а банята — тясна, но пък прясно отремонтирана.
Малко кръгло сапунче и две пакетчета шампоан ме чакат на леглото. Значи ще се къпя, какво друго.
Влизам в душкабината с прясно разопакован сапун в едната ръка и неотворено пакетче шампоан в другата.
Оглеждам се за рафтче. Няма. Издатък в плочките? Бабунка? Пукнатина? Равна плоскост на ниво, различно от пода?
Не, не, не и не.
Прехвърлям шампоана в ръката със сапуна, пускам водата, намокрям се и след известно размишление спирам водата, за да се насапунисам.
Но къде да оставя шампоанчето?
Няма къде, освен на земята.
За мен това не е вариант по две причини. Първо, при моя телесен обем навеждането в подобна по размер кабина е трудноосъществимо; изправянето — още по.
Второ — ваничката под краката ми е бяла. Шампоанът — също. А аз съм късоглед. Никакъв шанс да го намеря, дори клекнал. Освен опипом.
Затова извършвам чудеса от храброст и успявам да закрепя пакетчето с шампоана на чомпи (под ъгъл), като основата му е лекичко подпъхната в мъничката цепнатина (единствената в цялата кабина) между крана и плочките.
Разбира се, докато се насапунисвам пликчето пада. И изчезва.
Нищо. Ще го вдигна. Но първо да отмия сапуна.
Хващам крана и завъртам. Върти се само насапунисаната ми ръка. Кранът е от онзи самозатягащ се тип, дето изисква известна сила, за да се отвинти.
Обръщам се, отварям вратичката и — целият насапунисан — достигам мивката. Слава богу, че банята е малка. Така поне мивката не е далеч. Измивам си ръката. Връщам се и пускам душа.
Докато водата се излива върху мен приклякам неловко и с търсещи пръсти обхождам пода сантиметър по сантиметър. Най-сетне намирам шампоанчето. Изправям се.
Сега остава да го отворя. Но сапунът е в лявата ми ръка.
След известно объркване изведнъж ми светва: едно от предимствата да си едър е, че самият ти можеш да послужиш за рафтче.
Слагам сапуна на рамото си.
Опитвам да отворя пакетчето шампоан с пръсти, но материалът е твърде здрав. Не става.
Сещам се, че някъде в ъгълчето трябва да има перфорация, която да улесни нещата.
Търся я с късогледите си очи. После — направо с пръсти.
Едно ъгълче. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Няма повече ъгълчета.
Не се отваря.
Трябват зъби.
Разкъсвам го като хиена — сухожилията на антилопа гну. Право през средата. Не че можеш да контролираш мястото на разкъсване — особено когато няма перфорация и използваш зъбите си.
Ловко събирам разтеклия се шампоан и го мятам връз главата си. Поне мирише добре.
Без много-много да се замислям, отварям вратата и, мижейки с едното око и примигвайки като нощен светофар с другото, хвърлям пакетчето в мивката.
Търкам, мия, излизам, загръщам се с две кърпи, развръзката е щастлива.
Утре — пак. Но какво ми пука? Вече съм старо куче. 
Моите текстове 