Да, трябва да има мерки за въздуха в София, но не за сметка на хората с друго жителство

Живея в Пловдив. По избор и по призвание. Тук е семейството ми, тук е работното ми място, тук гласувам, тук учи детето ми, тук се чувствам добре, това е центърът на личната ми вселена.

В работата ми на издател, обаче, от всеки пет човека, с които имам вземане-даване, четирима са от София или в София. Автори, редактори, преводачи, агенти, литературни критици, журналисти, издатели, книжари.

Пътувам до София приблизително веднъж на всеки 10 дни. (До преди да се роди Божана пътувах веднъж в седмицата.) Имам апартамент в центъра, за който плащам данък, плащам за ТЕЦ, ток, вода, телевизия, интернет, за чистачка и за ремонтите във входа (и понеже дялът ми е от по-големичките, за това последното плащам доста).

Имам и звукозаписно студио (където, впрочем, плащам чутовен данък смет), но то води на фирма. Апартаментът е моя лична собственост.

Това последното го споменавам по една-единствена причина.

Защото преди няколко години (четири или пет, вече ми се губи), когато окончателно се учредиха сините и зелените зони (пред нас е зелена), столична община определи правилник, според който ти се полага (или не ти се полага) пропуск за колата срещу 150 лева годишно, с който можеш да спираш пред дома си или на някоя от съседните улици (само една, избрана от теб).

Дотук добре. Ала според този правилник, за да получиш подобно право, трябва да имаш софийска адресна регистрация.

Какво значи това? Че някой, който е под наем срещу 150 или 200 лева, да речем, и е се е нанесъл примерно миналия месец, има повече право на пропуск от друг (мен), дето има собственост в центъра на София от 23 години и плаща данъци, такси и ремонти, многократно превишаващи тази сума.

Означава, че може да имаш един, два или десет апартамента, може цяло предприятие да имаш или дори небостъргач насред София (не са много, но ги има) — но ако нямаш софийско гражданство, не можеш да си купиш пропуск, за да паркираш пред къщи.

Трябва да пускаш есемеси в несвяст, и на всеки четири часа да слизаш до колата и да висиш в нея 15 минути, за да не ти я вдигнат, докато не придобиеш законното право да пуснеш нови четири есемеса. (Може и с талончета да се снабдиш — ако намериш откъде да ги купиш, де. Тогава поне не се налага да слизаш до колата на всеки 4 часа. Нареждаш ги върху таблото за целия ден — и така го предпазваш от слънцето. От единия до другия край.)

Има нещо много объркано, недомислено и несправедливо в цялата тая работа, не смятате ли? Да, и аз така смятам.

Когато излезе въпросният правилник, в праведното си (поне по мое мнение) възмущение, се обадих на приятел, който по онова време беше общински съветник. Попитах го що да сторя — жалба ли да подавам, писмо ли да пиша, петиция ли?

Сакън, недей, рече ми той, едвам я напаснахме тая наредба, не е добре да се разбутват точно сега нещата.

Уважавам го, повярвах му. Приех думите му на доверие. Той знае по-добре, рекох си.
Той пък, в знак на благодарност за проявеното благоразумие, ме прати при негова позната служителка от агенцията по мобилност. Разбира се, ще ви издадем талон, рече тя — и хоп, срещу заветните 150 лева получих едногодишно право да паркирам на воля пред собствената си къща.

Добре де, ама годината мина и замина. А аз не съм от хората, дето ще тръгнат да се обаждат да искат услуга пак и пак, година след година. (Особено когато съм убеден, че съм в правото си — макар правото ми в случая да не е отразено в наредбата, ако разбирате какво искам да кажа.)

В така създалата се патова ситуация отлагах търсенето на решение месец подир месец, година след година, и в крайна сметка (май) се примирих с безбройните есемеси, скоби, закопчавания (щото знаете ли колко е сложно да проследиш в колко точно ти изтича есемеса когато влизаш от среща в среща? Сигурно знаете. А аз нали затова идвам в София най-паче — да се срещам с хора), глоби, наказателни паркинги, последният да ми даде квитанцията и да затвори вратата.

През цялото това време бях пределно наясно, че има един много лесен начин да си осигуря право на паркиране. А именно — да си грабна личната карта, да отида до РДВР-то и да се регистрирам на софийския си адрес. (Или жена ми да го направи.)

Обаче няма да го сторя. Първо — защото това би означавало да гласувам в София, а аз живея за постоянно в Пловдив и държа да гласувам там. Второ: ако утре и пловдивската община реши същото, тогава какво? И в Пловдив ли да пускам есемеси пред къщи?

Трето — ами няма да тръгна да се правя на маймуна само за да уйдисам на акъла на столичните общинари, в края на краищата.

В епихата на комунизма всеки имаше право на един-единствен дом. (Най-много — и на виличка отгоре. Със специално разрешение.)

Това време отмина. Надявам се — безвъзвратно.

Така. Сега.

Сигурен съм, че на срещата си с граждани край езерото Ариана днес, арх. Борислав Игнатов, кандидат за кмет на коалицията, на която вярвам и за която твърдо възнамерявам да гласувам, е имал най-добри намерения като е казал (според “Дневник”), че “в дни с повишено замърсяване на въздуха да се спира достъпът за минаване през центъра на автомобили с несофийска регистрация”.

Обаче.

С кое точно някой, дето живее в Обеля, Казичене или Панчарево (нищо лошо не казвам за тия като места — цитирам ги единствено защото са на много километри от центъра) има по-резонно право от мен да влиза с колата си в центъра — било то от гражданска, морална или чисто логистична гледна точка? Само защото автомобилът му има софийска регистрация?

Има много начини да се бори замърсяването. Най-резонният от тях (и най-непопулярният в краткосрочен план) е да се ограничава и затруднява достъпът на автомобили в центъра, да се намалява максималната допустима скорост, да се правят споделени улици, да се дава приоритет по всевъзможни начини на пешеходците, велосипедистите и градския транспорт.

Във Виена, например, нещата са организирани (съвсем преднамерено) така, че няма никакъв начин да стигнеш по-бързо до дадена точка с кола, отколкото с градския транспорт — било заради ограниченията в скоростта, или заради организацията на движението, която дава повсеместно предимство на автобусите и трамваите.

Това надали прави виенските автомобилисти особено щастливи, но пък превръща Виена в един от най-добрите (най-добрия за миналата година!) град за живот в света според повечето престижни класации.

В същото време, ние в Пловдив махаме паветата (които са естествен ограничител на скоростта и най-здравата настилка, позната на човечеството) от знаковите си централни булеварди, гордо ги заместваме с асфалт — след което опасваме всичко от край докрай с мантинели (за справка — бул. Васил Априлов), за да предпазим пешеходците.

За тези, последните, улиците стават практически непристъпни — и за да отидат да си купят вестник от магазинчето отсреща им се налага да крачат стотици метри до най-близката пешеходна пътека, а после и наобратно, докато колите си фучат покрай тях със скорост, която довчера тук е била невъзможна. Глупаво, демодирано, нехуманно, понижаващо качеството на живот на всички ни. (Казвам това като заклет автомобилист, който все се зарича да ходи повече пеш — и все не намира време и мотивация. И който е съвършено наясно, че това скъсява живота му не с дни, а с години.)

Да, ако искаме да живеем по-добре в нашите градове, не само е редно, но е направо задължително да ограничаваме автомобилното движение в центъра. Не само в София, но и в останалите ни големи градове.

Това може да се направи по много признаци (например — според степента на замърсяване на дадения автомобил, както вече правят много европейски градове) и чрез най-различни стимули (евтини крайградски паркинги и градски транспорт) и антистимули (високи такси за влизане в идеалния център — както е в Лондон, например).

Софийският регистрационен номер не е подходящ признак за ограничаване на достъпа. Първо — защото е нелогично. Второ — защото е несправедливо. Трето — защото смътно напомня за онези неща, дето едно време едни хора ги зашиваха на реверите на други хора, за да ги маркират като “непълноценни граждани”.

* * *

Последно, но не на последно място: твърдото ми мнение против заявеното днес от арх. Игнатов управленско становище (ако правилно е цитиран, разбира се) никак не разколебава подкрепата ми за Демократична България.

Защото всеки има право на грешки. Въпросът е когато сгреши да има капацитета да го осъзнае, да си го признае, да се извини, да поправи грешката си и да продължи напред.

Именно в това е разликата между онези пичове с тераските и истинските държавници. Не в знаенето и незнаенето кое е правилно и кое е редно, а във волята да сториш това, което е редно, дори да не е в твой интерес.

В “Демократична България” има такива хора. И те не са един или двама. Мнозинство са.

Зная, защото ги познавам лично.

И вярвам в капацитета им да постъпват правилно.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s