Агенцията по вписванията, София, улица Елисавета Багряна, номер 20. Отивам в 12:22, защото зная, че работят с клиенти до 13:30. Заявлението съм го подал преди месец, сега трябва само да получа заличените ипотеки. Гише “Информация” в агенцията няма, а по прозорчетата изрично пише, че там информация не дават.
След известно двоумение решавам да отида на същото гише, където съм подал заявлението. Има опашка от 20 души, нареждам се. Разпитвам наляво-надясно дали опашката е едновременно за подаване и за получаване. Разпитвам тихичко, да не ме навикат. Оказва се, че да, опашката е една и за двете неща. Междувременно някой се нарежда зад мен. После още един. И те питат. За същото. Вече съм в позицията на знаещ, затова им обяснявам как стоят нещата. Изказват съмнение дали ще успеем до 13:30.
Отчасти за да ги успокоя им казвам че ето, аз чак от Пловдив съм дошъл за тая работа, ала и при мен нещата не са сигурни. Накрая една млада жена току пред мен се обръща гневно и ми казва да спра да се оплаквам, защото като знам колко хора има е трябвало по-рано да тръгна от Пловдив. Протестирам на висок глас. Тя ми казва да говоря по тихо, защото й навлизам в личното пространство.
Опашката върви бавно. Твърде бавно. Времето заплашително изтича. Ама защо се редите, пита жената от трето гише, работното време вече приключва. Не се редим, казвам, стоим си тук от почти час. И сме само за получаване. А защо не дойдете при мен тогава, казва тя. Ако сте само за получаване. Казаха ни, че опашката е обща, отвръщаме. Нищо, елате тук. Ако сте за заверен нотариален акт. Не, за заличаване съм. А-а, това не е тук. А къде? Ами къде сте го подали? На първо гише, соча аз. Значи там отивате да си го вземете. Ама директно ли, или да се върна на опашката? Тя не отвръща. Пак питам. Пак не отвръща.
Тръгвам към първо гише. Пресреща ме една жена от опашката. Господине, казва, и ние за същото чакаме. А-а, извинявайте. Връщам се на опашката.
След още петнайсет минути напрегнато чакане часът е 13:29, а на опашката сме аз и още трима души подире ми. Първо гише най-сетне е свободно. Хайде, казва жената, казвайте, че времето изтече. За заличаване, казвам и подавам копия от двете си заявления. Тя ги гледа недоумяващо. Тук, при вас подадох, преди месец, пояснявам. Ама вие какво искате, копие ли? Е защо копие, казвам, не ли оригинал? Тук може само копие, обяснява тя. И за него трябва да напишете ново заявление. Ама защо, питам, нали вече съм подал?
Аха, значи искате оригиналите. Тях ги дават горе, на шесто гише.
И те ли работят до 13:30, поглеждам часовника си ужасено.
До три са, успокоява ме тя.
Вземам стълбите на два-три разкрача. Горе на гише 6 има опашка от един-единствен човек. След минутка съм на позиция. Разбира се, казва жената. Тук са. Рови още минутка, после ми подава документите.
И какво, трябваше да чакам час и да треперя дали ще стигна, а цялата работа трая две минути, недоумявам. И изобщо, защо няма гише “Информация” в тази агенция?
Напълно съм съгласна с вас, че трябва да има гише “Информация”, усмихва се жената. После ми пожелава да не ми се налага да ги посещавам отново. Колкото може по-рядко, маха ми приветливо тя от гишето.
Моите текстове 