Неосъзнавано не означава несъществуващо

“Крайно неясната сама по себе си фраза “всяко велико произведение е ясно” се възприема от мнозина като азбучна истина. Решаването на този въпрос може да каже много за смисъла, възможностите и границите на анализирането на лирическата творба.

Художествената лирическа неяснота е системно свързана с няколко основни свойства на лириката. Между тях е споменатата вече слаба обстоятелствена определеност. И както оставените от нея “празнини” не бива да се запълват с помощта на странични данни, така и неяснотата не бива да се “разяснява” според изискванията на другите типове общуване. Лоша услуга за лириката, за нейната многозначност, обобщителност, за нейната родова специфика и функция е това. Задача на анализа е да очертае “празнотите” и неяснотите и разкрие техния смислотворен ефект.

[…]
Тук се налага да напомним, че лирическият изказ се развива сравнително неравномерно — плавността не е негово достойнство, така както твърде съмнително е, че тя изобщо е ценност сама по себе си. Лирическият изказ пулсира: между сгъстявания и разреждания, той е ту повторително наслоителен, ту рязко скокообразен – така, както не си позволява нито един друг жанр и тип речево общуване.

Скокът може да бъде в битиен план, в хода на мисълта, може да бъде и логически – любимият на лириката логически преход от утвърждаване към отрицание, от едно значение на смисловата единица към друго. Сгъстяванията и разрежданията взаимно изострят стойността си, а в широките смислови пространства на скоковете се пораждат снопове значения, които са неназовани, по-трудно осъзнавани, още по-трудно анализируеми, но пък и много силно действуващи с богатството си. Приликата, контрастът (тоест обратната прилика) и различието са главните връзки-мостове над тези смислови пространства.

[…]
Както показва опитът, изискването за анализационна изчерпателност редовно се натъква на въпроса (и всъщност възражението): “Е добре, когато е създавал “Скрити вопли”, Дебелянов осъзнавал ли е всички тези връзки между майката и иконота, търсил ли ги е целенасочено или не?”

Романтическата и, нека признаем, широко разпространена представа вижда творческия акт като спонтанно, свободно от правила и “умуване” духовно действие. И въпроса “Съзнавал ли го е творецът”, тя поставя предизвикателно, само за да му отговори с категорично “Не!”. Оттук нататък мисловната посока е ясна: щом творецът не го е съзнавал, не е нужно, не е редно да го съзнаваме и ние — камо ли да го анализираме…

Налага се да зачетем това възражение — не заради интелектуалното му равнище, а заради популярността му. Какво са съзнавали и какво не Вийон, Пушкин, Ботев, Дебелянов в миговете на вдъхновение и часовете на творчество, не знаем. Няма да научим много повече дори и ако имаме възможност да ги запитаме, а те се съгласят да влязат в такъв труден и съмнителен разговор.

Знаем обаче нещо друго — съзнанието води творческия процес в главните му линии, а повечето от частните свойства на творбата са плод на механизми, които творящата психика владее и използува без пряко съзнателно наблюдение. Принципно същото единство между осъзнавано и неосъзнавано има в акта на възприемането — в него значителна част от силата (или слабостта) на творбата е в кръга на долавяното, предусещаното, усещаното, не и ясно осъзнаваното.

А неосъзнавано не означава несъществуващо и това, че творецът и възприемателят не осъзнават ред области от духовния си художествен свят, не е довод против тяхната обществена значимост и съответно против тяхното научно изследване. Тъкмо обратното, към тях анализаторът трябва да бъде особено настойчив, защото това е един от пътищата да изпълни функцията си на специалист и каже на обществото нещо ново.”

~ Никола Георгиев, “Анализ на лирическата творба”