Напусна ни Иван Делирадев. Беше най-влюбеният в живота човек, когото познавах.
Шегуваше се с всичко, най-вече със смъртта. Разказваше безкрайни истории за родния си Чирпан, които не ни омръзваха с часове.
Познаваше народната музика като никой друг (единственият му равностоен събеседник в тази област като че беше Николай Кауфман, с когото бяха близки приятели) и беше непрестанен източник на народни умотворения. Много от тях бяха болезнено пиперливи, но това не отнемаше и йота от дълбочината и природната им сила.
Ще го запомня именно такъв: усмихнат шеговито, понякога саркастично в ежедневните разговори. А когато ножът опре до кокала – безпощадно сериозен и безмилостно, хирургически точен в съветите и констатациите си.
Но преди всичко: почтен. По един старомоден и съвършено необратим начин.
Дано е лек и светъл пътят му нататък! Сигурен съм, че и ангелите, и дяволите ще се смеят на равна нога на съвършено неповторимото му чувство за хумор.
Моите текстове 