Не може само да се работи. Трябва също и да се мисли – както преди, така и след това

Работа, работа, работа.

Звучи страхотно, ако копаеш окопи в степта срещу настъпващите вражески сили.

Но не и когато управляваш град. При това град с хилядолетна история.

Последните два кметски мандата в Пловдив са отлична илюстрация за горното.

Не може да построиш (за милиони левове) кръгово движение с размерите на детска въртежка на най-ключовия пловдивски булевард, което вместо да облекчава движението, да създава километрични опашки и в двете посоки.

Не може да превръщаш красивите булеварди около реката в “скоростни отсечки”, да изсечеш знаковите вековни пловдивски тополи без да ги замениш с нови фиданки, да изядеш повече от половината тротоар, за да подсигуриш още и още места за паркиране.

Не може когато в цяла Европа се говори за споделени улици и се махат всички преграждения и мантинели, да се биеш в гърдите, че (срещу милиони левове) си сменил напълно здравия, стогодишен паваж по булевард, минаващ край най-голямата болница в самото сърце на града, и си го заменил с асфалт, а сетне си го обрамчил отвсякъде с мантинели (щото средната скорост на колите се е вдигнала с 20 км/ч и е станал опасен) и пешеходците сега трябва да крачат с километри, за да открият най-близкото безопасно място за пресичане.

Не може докато целият свят търси начин да ограничи достъпа на автомобили в градските центрове, тук всичко да се прави единствено и само с цел тяхното улесняване. А в същото време новоизградените (за милиони левове) велосипедни алеи да са изцяло за сметка на тротоарите, като нерядко напълно изтласкват пешеходците от тях.

Старшинството на пътя, скъпи ми Работари, е точно обратното. Най-важни са пешеходците. Сетне са велосипедистите. И най-накрая – автомобилистите.

Не може по време на продължилият почти две години ремонт (за милиони левове) на най-красивия булевард в града да се махат старите, издялани на ръка и практически вечни бордюри, изработени от сиенита на пловдивските тепета, да ги захвърлят в канавката и да ги заменят с бетонни блокчета, които най-много след три зими ще бъдат изгризани до неузнаваемост от лугата.

Не може след края на ремонта на същия този булевард да се окаже, че по средата му, между чинарите, е предвидена нова велосипедна алея, която прекъсва на всеки 100 метра и всеки път трябва да пресечеш цели три (!!!) светофара, за да се върнеш отново на нея.

Не може всяка година да изчезват по няколко пловдивски парка — от тези, междублоковите, дето са пристан на майките с деца, тийнейджърите, пенсионерите и разни други нормални хора от квартала – и на тяхно място да се появяват многоетажни сгради, при това напълно законно. И в същото време да не се изгради нито един нов градски парк. А всеки по-големичък овакантен парцел да се превръща в мол, супермаркет или китно осеметажно блокче, чиито обитатели ти надзъртат в хола или спалнята от пет метра разстояние.

Не може докато в целия свят се закриват зоопаркове, ти да разширяваш своя, в който животните мизерстват от десетилетия; да го разширяваш (за милиони левове) с апломб и размах, при това на най-неподходящото за целта място, посред най-големия пловдивски парк, изсичайки незаконно стотици декари възрастни дървета.

Не може в тесните градски улички в Каршияка, Мараша, Кючук Париж, Съдийския квартал, Орта мезар и десетки други любими и интимни места за живот, на мястото на довчерашните едноетажни къщички да изникват пететажни кооперации, повечето от тях без предвидени места за паркиране за новите им обитатели (или с места дето ги има по план, ама са само за парлама, защото на практика не съществуват или са преустроени в търговски пространства). Не може тихите и китни довчера улици да се превръщат в бойно поле за паркоместа.

Не може пред новопостроените кооперации две от всеки три дървета да изчезват безследно – и квадратите с открита почва, където довчера са били засадени те, да се превръщат в сив и равен бетонен тротоар, без никакви изгледи за възстановяване на зеленината.

Не може само да се работи. Трябва и да се мисли преди това.

И след това трябва да се мисли. И грешките трябва да се отчитат, преди пак да се захванеш за работа.

Иначе сме обречени да ги повтаряме до безкрай.

Затова ви предлагам леко да ревизираме това толкова настоятелно и самоотвержено мото от плаката на снимката.

Мислене. Отношение. Работа. После пак мислене. И чак тогава пак работа.

Имаме си един град. Нека не го превръщаме в ад, обхванати от бодър, безидеен и безпределен ентусиазъм.