Не знам защо всички толкова са се заецнали с прословутото вече “обяснително” издание на “Под игото” – пък дали не било кощунство да се пипат класиците, пък имали ли децата нужда от обяснение, пък правилно ли били “преведени” думите, пък в кръгли скоби ли трябвало да турят обясненията, или в квадратни.
Аз прочетох “Под игото” на шест години и половина, в пълната му версия. И нямах никакви проблеми с разбирането. Стори ми се много як тоя роман. От епизода с Иван Кралича и брадвата, та чак до обесването на Мунчо.
Вярно е, че времето, когато съм го чел, е било с 45 години по-близо до Вазовата епоха. И също е вярно, че баба ми и дядо ми говориха на език, който беше доста близък да Вазовия. Но за мен по-същественото в спомена ми е друго: когато все пак не разбирах някоя думичка, от това не ми ставаше по-безинтересно. Напротив: тръпката от непознатото само усилваше интереса ми.
Мисля, че тъкмо там е ключът: любовта към четенето създава естествено любопитство към езика и неговите нюанси, жонгльорства, меандри, скрити портички и тайни светове.
И ако трябва с едно изречение да дефинирам проблема, той е именно там: в липсата на любопитство, в угасването на страстта към непознатото, в утоляването на жаждата за знание не с вода, а със силно подсладено газирано: с клиширани образи, с предсказуеми естетики, с елементарни решения. И с беден, безпощадно беден език.
През последните 12 години организирах 42 турнета с автори от над 25 страни от целия свят. (Пиша “над 25”, защото ми е трудно да определя точния им брой — не мога да кажа дали Рауи Хадж е повече от Канада или от Ливан и дали Тайе Селаси е от Великобритания, САЩ или Гана.) Повечето от тях – истински литературни звезди. Някои от тях – навярно бъдещи нобелисти.
Това прави над 100 премиери и повече от 500 интервюта за телевизии, радия, печатни и електронни медии. Плюс около 40,000 пропътувани километра със собствения ми автомобил. (Да, можех да обиколя екватора. Но избрах да обикалям България. С писател на седалката до мен. И часовете, прекарани зад волана, бяха сред най-интересните в живота ми.)
За това време най-голямата ни и най-влиятелна (поне доскоро) частна телевизия покани мой автор в студиото си един-единствен път. Звъннаха ми в последния момент, предната вечер, и вече бяхме в Пловдив, където предстоеше премиера. Та още си спомням как размятах клетия Кадер Абдола до София и обратно в 7 сутринта за 10-минутното интервю. (Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че не си е струвало. Струваше си. Иначе не бих го сторил.)
Вчера същата телевизия ме покани в студиото си да говоря за новото издание на “Под игото”. За краткото време, с което разполагах, успях да кажа някои важни неща, едно от които беше, че трябва да се чете, и че за възпитанието на младите в любов към книгата носи равна отговорност всеки от нас, както в студиото, така и извън него.
Сега добавям, като се обръщам не само към въпросната телевизия, а и към всички, чиято работа пряко или косвено е свързана с думата “медия”:
Срещайте зрителите/читателите/слушателите си с интересни хора. Хора с красиви умове, не с красиви муцунки. Хора, чийто речников запас надвишава 1000 думи. Хора, които имат какво да ви кажат отвъд това къде са яли снощи, кой им е направил прическата и с кого им изневерява половинката. Хора, които всеки миг могат да ви изненадат с нещо, което не знаете. Или да ви впечатлят с различна гледна точка по отдавна позната тема.
Извинението “даваме на публиката това, което иска” не е никакво извинение. Ако сипваме в чашата на децата си всяка сутрин Кока Кола, Миринда или Спрайт вместо вода или мляко, те почти сигурно ще я изпиват с охота. И ще искат още от същото следобед, а после и вечерта.
Сладкото чисто и просто е пристрастяващо. Многото сладко затъпява вкусовите рецептори и постепенно започваме да увеличаваме дозите, без дори да ни прави впечатление. Това, обаче, изобщо не ни оправдава, ако продължаваме да ги наливаме с него.
Отговорността за бъдещето ни е обща. И вместо да си чешем езиците имат ли децата ни нужда от обяснение на трудните думички в “Под игото”, нека направим така, че книгите и четенето да бъдат забавление за тях, а разговорите с интересни хора – ежедневие.
Тогава за тях “трудни” думички няма да има, или ако има – от тях ще им става още по-интересно.
И няма да се налага да пълним студията на телевизиите с ненужни приказки.
И ще остава още повече време за наистина интересни, наистина смислени, наистина вълнуващи разговори.
Моите текстове 