Искрено вярвам, че „Пловдив 2019“ не е край, а начало*

* Интервю на Манол Пейков (издател, един от инициаторите на Европейска столица на културата и бивш член на Управителния съвет на “Пловдив 2019”) с Мария Луцова за Plovdiv Time.

– Отговори ли на очакванията ви инициативата Европейска столица на културата?

– Зависи за кои очаквания говорим.

Бях част от екипа на Пловдив 2019 в продължение на над четири години – като член на УС на фондацията от началото на 2013-а, година и половина преди да спечелим домакинството, до май 2017 г. Бях също така част от двата презентационни екипа, които представиха кандидатурата на Пловдив пред европейското жури през 2013-а (когато от осемте кандидатстващи града бяха излъчени 4) и 2014 г.(когато Пловдив спечели титлата).

Ако говорим за абстрактните очаквания, които сме имали в самото начало, когато плановете ни бяха все още смътни и титлата не беше нищо повече от една химера – то тогава отговорът е „да“. Инициативата Европейска столица на културата предоставя на всеки от спечелилите титлата градове сериозна видимост в общоевропейски мащаб; тя гарантира стотици публикации в международната преса, стотици хиляди туристи и драстично повишаване на любопитството към въпросния град. И всичко това се случва по условие, без значение колко добре се е справил самият град с организирането на своето домакинство.

Докато очертавахме контурите на проекта обаче – и особено след спечелването на титлата ЕСК 2019 – ние постепенно започнахме да осъзнаваме колко много възможности крие в себе си тази инициатива. Отвъд очевидното повишаване на туристическата привлекателност на Пловдив и положителния икономически ефект, тя предоставя небивали възможности за повишаване на самочувствието и квалификацията на културните оператори в града, както и на културния сектор като цяло. За отглеждане на ново поколение културни мениджъри в града (както в частния, така и в държавния сектор) – хора с качествено нови разбирания и умения. За постигане на социална промяна чрез включване на различни малцинствени групи в мащабни културни проекти. За съживяване на знакови градски зони (като Капана и Тютюневия град, например). За възстановяване и развитие на културната инфраструктура в града.

Най-сетне – възможност за превръщането на Пловдив в културна столица не само на думи, а и на дела. Което, с по-прости думи, означава градът да налага моди и тенденции чрез наистина оригинален културен афиш със събития от европейска значимост. Чрез създаване на отлична културна инфраструктура. Чрез вдъхване на нов живот на културни паметници и архитектурни пространства. Чрез привличане и отглеждане на културни мениджъри с вкус, размах, самочувствие и международен обхват. Не на последно място – с предложения за осъвременяване на законодателството в областта на културата и културното наследство.

Ако говорим за тези очаквания – тогава отговорът е „не“.

Да, в областта на културата в Пловдив през изминалата година се случиха много неща – и много от тях бяха смислени. Но ако ме питате дали се възползвахме максимално добре от тази възможност, която общо-взето се явява веднъж в живота – бих отвърнал с известна тъга: уви, не успяхме да извлечем от това домакинство дори и половината от ползите и смисъла, в които инвестирахме времето, ентусиазма и надеждите си.

– Къде се провалихме?

– Истината е, че големият провал беше не творчески, а политически. Още преди да спечелим титлата нашите немски консултанти от „Акултос“, които са врели и кипели в подготовката на подобни кандидатури, ни предупредиха, че ако случайно спечелим, политическите апетити към проекта ще нараснат неимоверно. И въпреки това се оказахме неподготвени за онова, което се случи.

От една страна, макар „ЕСК Пловдив 2019“ (поне по мое мнение) да бе най-важното международно събитие, което България е домакинствала през последните 30 години (и то не само в областта на културата), то в нито един момент не беше поставено като стратегически приоритет от българския парламент и от политическия ни елит. Точно обратното: дълго време беше неглижирано и (сякаш преднамерено) загърбвано, а сумите, които държавата трябваше (по силата на договора с европейските организатори) да преведе на Фондация „Пловдив 2019“ през първите три години след спечелване на титлата, започнаха да пристигат едва на четвъртата, и то след една (доста срамна) среща между българското правителство и посланиците на водещите европейски държави, внимателно акуширана  от Фондация „Америка за България“.

От друга страна, местните политици не просто яхнаха проекта, ами дотолкова се опияниха от него, че решиха изцяло да поемат управлението му. Направиха го по единствения начин, на който са способни – авторитарно, с нулева склонност към делегиране на права, с тотална непоносимост към всякакви възражения, с ножа в едната ръка и с хляба в другата.

В резултат на това всеки участник в ценностната верига на пловдивската култура, който на някакъв етап от процеса посмяваше да покаже характер, да изрази несъгласие или да изкаже нелицеприятно мнение, беше отстраняван (в случаите на пряка зависимост от властимащите) или изтласкван в периферията на проекта (в случаите на непряка).

В крайна сметка, около две години след спечелването на титлата (и година и половина преди началото на домакинството) май нито един от хората, участвали в презентационния екип (с изключение на самия кмет), вече не беше част от тази инициатива.

Всичко останало май е вторично, просто защото е последствие. Всеки, който някога се е занимавал с култура, добре знае, че тя се прави от независимо мислещи хора – защото културата трябва да носи независим дух по условие. Когато култура се прави от подчинени хора и от бюрократи, крайният резултат е мероприятийност и тъжна имитация на култура.

Най-точна илюстрация на този синдром за мен бе публичното изказване на г-н Тотев, че „двете най-важни събития на това домакинство са откриващото и закриващото събитие“. Толкова по въпроса за културното визионерство, за създаването на ново поколение културни мениджъри, за ролята на културата като двигател за социална промяна.

Пряко последствие от въпросната философия беше издигането на прословутата кула за откриването през януари 2019-а, която просъществува общо една седмица и струва на града над 3 милиона лева. За същите пари можеше да бъдат отремонтирани едновременно Концертна зала и Залата на Военния клуб, които посрещнаха Европейската културна столица в трагично състояние (Концертна зала изобщо не функционира, а Залата на ДНА е облицована с гранитогрес) и я изпращат по съвсем същия вид. Въпреки показното преместване на офиса на „Пловдив 2019“ в Тютюневия град, изгорелите складове изглеждат все така призрачни, полуразрушеният склад на Одрин 8 все така озъбен към небето, а по време на (иначе доста вълнуващата) изложба „Дим. Истории за тютюна“, гледката от прозорците, обърнати към опожарените складове, беше съвсем неделикатно прикрита със завеса от зебло.

Това последното е в известен смисъл тъжна, но твърде подходяща метафора за философията на хората, които в крайна сметка превзеха инициативата „Пловдив – Европейска културна столица 2019“: няма значение как живеем и как се чувстваме; единствено важното е как изглеждаме в очите на другите.

За кой ли път си спомням как по време на събеседването след последната презентация на пловдивската кандидатура (около два часа преди да обявят Пловдив за победител), председателят на журито ме попита: „Какво е най-важно за теб от всичко, което ще се случи през 2019-а?“ Отговорих, че за мен е най-важно как ще се събудим на 1 януари 2020-а – дали ще сме научили нещо, дали ще сме добили ново самочувствие, дали ще сме поне малко по-добри в онова, което правим, и поне малко по-доволни от живота си.

Затова ако трябва да дам отговор кратък на въпроса „Къде се провалихме?“, той би звучал така: Страхувам се, че за повечето от нас нито едно от тези „поне“-та не се осъществи.

– С кое събитие ще свързвате отминалата година?

– Лично аз – с едноседмичното гостуване през септември на двата японски хора „Малък феникс“ от град Йонаго и „Фени“ от град Токородзава. Случи се така, че им домакинствах лично и станах свидетел на прекрасните приятелства, които се зародиха между деца от две далечни и непознати една за друга култури. През март 2020-а предстои ответно гостуване на хор „Детска китка“ в Япония. Сигурен съм, че следите, които ще остави във въображението и светогледа на децата, ще траят с години, а за някои – навярно цял живот.

Турнето бе осъществено с незаменимата помощ на японската фондация EU-Japan Fest, която съществува от почти 30 години и, съвсем по японски, се фокусира върху една-единствена дейност: културно сътрудничество между японски артисти и артисти от актуалните Европейски културни столици.

Ето, именно за този безценен опит говоря: опита от съвместната работа с хора, които се занимават с културен мениджмънт на световно ниво, при това от десетилетия. Слава богу, този опит се трупа и от него има дългосрочна полза, дори когато управлението на инициативата „Европейска столица на културата Пловдив 2019“ като цяло не е особено далновидно и творческият и организационен капацитет на екипа е твърде недостатъчен.

– Ще има ли ефект от събитието и през следващите години?

– Разбира се, че ще има. Лично аз смятам, че още преди спечелването на тази титла Пловдив бе започнал да излиза от провинциалната си орбита, която кротко обитаваше десетилетия наред (в комунистическата епоха поради самата природа на тогавашната затворена система, която превръщаше всички ни в провинциалисти, а сетне – поради бързата концентрация на влияние, власт и капитали в столицата, която дълго време се възприемаше единственото годно за живот място в България). Въпреки всички направени по-горе уговорки, натрупаните като резултат от „Пловдив 2019“ самочувствие, знание и опит тепърва ще дават своите плодове. Особено що се отнася до средния ешелон културни мениджъри, които имаха по-малък и спорадичен досег с политическите игри около проекта, но пък създадоха връзки с европейски и световни творци и културни предприемачи и бяха преки съучастници в работата по сложни, важни и мащабни културни проекти.

Някои от тези хора ще влеят нова кръв в съществуващи културни организации в града ни, други сами ще се захванат с предприемачество в областта на културата. Трети навярно ще решат да се занимават с културна политика. Един от тях е новият заместник-кмет по култура Пламен Панов, с когото бяхме заедно в презентационния екип при спечелване на титлата на „Пловдив 2019“ и когото ценя и уважавам.

Би било чудесно ако новият УС на фондацията и новата управа на града седнат и направят един задълбочен и честен анализ на инициативата „Пловдив 2019“ – на нейните успехи и особено на нейните провали. Сред последните (въпреки новопостроената изложбена зала) е трагичната липса на инфраструктура, по която трябва да се мисли и работи, при това в най-близко бъдеще.

За успешните спектакли и фестивали трябва да се намери място в културния ни календар и (поне частична) финансова подкрепа. Създадените международни връзки трябва да се отглеждат и доразвиват. Хората, които бяха част от инициативата и са си свършили добре работата, не трябва да бъдат изпускани, а трябва да бъдат привлечени и овластени за нови смислени начинания в полето на културата. Нововъзникналите творчески индустрии трябва да бъдат поощрявани по всевъзможен начин и търсени за съвместни бъдещи проекти.

С две думи, искрено вярвам, че „Пловдив 2019“ не е край, а начало. Културата е процес и „Пловдив 2019“ е само брънка в този процес. Нека не забравяме, че Рим не е бил построен за три дни. (Нито пък Пловдив, който е доста по стар от Рим).

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s