Плодовете на незнанието*

Дами и господа, Zornitsa Hristova!

Докато децата ни растяха, с една приятелка събирахме поредицата „Страховитото в науката” –притеснявахме се да не свърши, докато стигнат съответната възраст. Най-много са ми се запечатали два типа книги – тези за телесните течности и гадории („Тракащата анатомия”) и тези за хорските безумия (зловещо-комични абсурди от историята на човечеството).

„Плодът на познанието” на Лив Стрьомквист е от втория тип. Неин обект на изследване не е вагината, нито вулвата (авторката настоява да не се халосваме, а да се научим да ги различаваме), а „културното ни наследство” от странни, уродливи и откровено опасни идеи. В известен смисъл – страховитото в антропологията, разказано за жени. Или както казва Лукчо – „изучавам негодниците, сър”.

И наистина, книгата започва ударно със седмина мъже и техните налудничаво-опасни идеи за тази част от женската анатомия. Не съм сигурна доколко градацията е точна – тъпо е да си кралица и да ти отворят гроба векове по-късно, за да проверят дали пък не си хермафродит, след като си била умна, своенравна и без интерес към бижутата и женитбата. Тъпо е, но не е с трайни последствия за мисленето на околните като идеята на Августин Блажени, че първородният грях на Ева прави всички жени изначално грешни съблазнителки, родени виновни. А, да, книгата е пълна с познати имена, които човек може би харесва в друг контекст – също както може да харесва Чърчил въпреки плитката му реплика с честитенето на баня. Но не е лошо да ги види и от тази страна, преди да реши какво да мисли.

Звучи ви така, сякаш някой пак напада „лошите” мъже? Не непременно. В един от първите феминистки текстове, „Защита на правата на жената” Мери Улстънкрафт пише, че жените са достойни за въпросните права, защото са „по-неподвластни на страстта”, като изключим момичетата от интернатите с техните лоши навици. Бруно Бетелхайм пък разчита първия цикъл като скрит мотив в класически приказки – всъщност не толкова ексцентрична идея, като се има предвид ключовата роля на детеродния орган и неговите функции в древните митове. Впрочем частта с древните митове е откровено жизнерадостна, а не-чак-толкова-древните им проявления – като скулптурите по някои манастири или шведския селски любовен еликсир – дават известно усещане, че не всичко е лъжа и робство, макар негодниците обичайно да имат надмощие.

И все пак, не е до конкретните негодници, а до произхода на видовете – на идеите, репликите, социалните модели, с които се сблъскваме и ще се сблъскваме. Например следващия път, когато някой използва думата „курва” за жена, която не е станала да затвори вратата. Следващия път, когато кандидатка за висша държавна длъжност бива преценявана по това дали се облича твърде секси, недостатъчно секси и т.н. Когато някой реши, че не трябва да се старае особено, защото жените нямат нужда от оргазъм. Или че не трябва учениците да знаят как изглежда женският орган (мъжкият е нарисуван на всяка втора квартална стена).

Впрочем тази книга не е предназначена за деца; ако има картинки, то е защото поведението на човечеството по отношение на „ти-знаеш-кое” или „онази, която не бива да се назовава” е повече от инфантилно. Табуирането на темата води до самоналожено незнание; на него са обречени дори извънземните, защото на плаките с човешки изображения на станция „Пионер” женският индивид е с изтрита „чертичка”. Тук на нашата планета, ние всички продължаваме да берем плодовете на незнанието – то не само се отразява върху качеството на живота, но има и опасни последици, включително медицински. Крайно време е да пораснем.”