От началото на седмицата Божана е в грипна ваканция, Яна също, та се качихме в Павелско. Сутрин слизам до печатницата, вечер пак се качвам. Това е съседът ни бай Асен. Питам го на колко години е. “Шест месеца не ми стигат за осемдесет”, казва. Живее на трийсетина квадрата с една пенсия и пет жени — жена си, щерка си и трите си внучки. Сам си поправя покрива и всичко останало.
“Разбра ли, че една жена умряла”, подхваща ме той от вратата. “Така е, бай Асене, ама вие тук сте в такава карантина, че и целият свят да умре, сигурно ще научите по телевизията”, отговарям му аз. Той замлъква за миг, после ме поглежда. “Ама и на никой не пречим”, отбелязва.
“Гледам турил си стълба към небето”, шегувам се аз. “Така сме по-близо”, отвръща той с фалцетния си глас. “Айде, до скоро виждане!” — махам му, докато отключвам колата. “Довечера пак ли ще се връщаш?”, пита. “Да-а”, потвърждавам. “А-а, много хубаво”, заключава той, вдига поглед и ме замерва с една от крилатите си сентенции: “И не забравяй, че движението е път”.
Моите текстове 