Манол Пейков пее Георги Господинов. Това се случва преди двайсетина години, когато Манол прави песен по стихотворението „За леката душа”. Георги Господинов е поводът да потърсим господин Пейков и сега. Никой няма да пее, но ще си говорим приятно. Винаги е така, когато става дума за Манол, управляващия съдружник в издателство „Жанет 45”.

Държим го отговорен за гостуването в България на писатели и първокласни умове като Етгар Керет, Паринуш Сании, Тайе Селаси, Джефри Мур, Кадер Абдола, Рей Клуун. За преводи на „Балада за Стария моряк” от С. Т. Колридж и „сърцето ти нося(в сърцето си го нося)“ от е.е. къмингс. И за любимата ни поредица «Отвъд», от която славим романи като „Брачната фабула”, „Бели зъби” и „Мръсна хаванска трилогия”, разбира се, и едни други, за които ще стане дума в интервюто.

Но най-напред – за Георги Господинов и романа му «Времеубежище», който чакаме да излезе на 29 април с логото на «Жанет 45».

● Защо решихте да издадете книгата точно сега, в момент, когато издателският бизнес изглежда хипнотизиран от коронавируса?

Обсъждахме доста този въпрос с Жоро. Първо, смятам, че Жоро Господинов е едно от малкото имена в българската литература, което ще се чете, дори всички книжарници да са затворени. Хората ще намерят начин да си го набавят. Той е сред малцината, за които обичайните пазарни закони не действат, той е отвъд тях, по-голям е от тях. Второто нещо е, че трябва да се даде знак, че в кризата животът продължава и някой трябва да носи факлата, както казва любимият ми герой от „Пътят” на Кормак Маккарти. Жоро пише по един роман средно на 10 години, така че „Времеубежище” е писан много преди кризата, но я предсказва и ни въвежда в атмосферата й. По някакъв особен начин големите творци имат пророческата способност да улавят трептенията на времето, на епохата. И, като всички книги на Жоро, тази дава утеха, дава надежда, смисъл.

● Какво можеш да кажеш за нея?

Нищо друго, освен че е чудесна и че Георги, според мен, израства с всяка своя следваща книга. Това е световна книга. Поради провинциалната епоха, в която се роди и отрасна нашето поколение – за мен комунистическата епоха беше провинциална, бяхме затворени в наш си свят, с наши собствени закони – мнозинството от българските автори продължават да се занимават с провинциални теми. С теми, които вълнуват хората от тази територия, но отвъд нея и отвъд този език не правят особен смисъл. Трудно е човек в Германия, Франция, Швеция, Англия да се закачи, да намери себе си в голямото множество от нашите книги. Георги е сред малцината, които надскочиха този духовен провинциализъм. Това се отнася и до предишните му романи. Да не забравяме, че първият му, „Естествен роман”, е писан 1998 година. И не е случайно, че е толкова обичан. Той беше жалон за това поколение, крайъгълен. Мнозина търсят обяснение защо точно той аджеба… Контекстът на момента, ако щеш – и късметът имат значение, но при всяко положение причината е писането на Георги. Аз продължавам да смятам Георги Господинов преди всичко за поет. Прозата той също я пише с поетичен език. Смятам, че и поезията му минава отвъд конкретиката на нашето ежедневие, отвъд дребнотемието на тези стотина хиляди квадратни километра.

● Можеш ли да кажеш свой любим стих на Георги Господинов?

Имам едно много любимо стихотворение, което се казва „За леката душа” от сборника „Черешата на един народ”. И дори съм правил песен по него.

„После той се ражда
мокри пелените
кучето го ближе баят му жените
пу че грозно бебе
да не урочаса
после го отбият мляко му заквасят…”

За мен това стихотворение бутилира един човешки живот, съотнесен към време и място, толкова до болка познати, че неминуемо разпознаваме себе си, архетипичния българин. И дори съм правил песен по него в стил ултрамодерен шансон, записвана е през 1999. По стечение на обстоятелствата това е малко след излизането на легендарния „Естествен роман”.

● Във „Времеубежище” става дума за носталгия към миналото, ти изпитваш ли такава носталгия?

Всички изпитваме, защото миналото е свързано с младостта ни. Има един хубав руски виц, леко нецензурен, в който мъж  казва – за всичко е виновен Путин. Защо? Защото по времето на Брежнев нямах „такива” проблеми. Когато човек е млад, той е най-впечатлителен, приятелствата, любовите са по-релефни. Ние имахме тежки спорове с баща ми, лека му пръст, на тема онова време и сегашното. Това, което е носталгия към твоята собствена младост, в много случаи се превръща в умовете ни в носталгия към онази епоха. Припознаваме по-доброто си, по-младото си аз в епохата.

● Как би обяснил романа на дъщеря си Божана (кръстена на майката на Манол, Божана Апостолова, основателката на „Жанет 45”)? Кога би й дал да чете Георги Господинов?

Тя е на 11. С нейното поколение предизвикателството е да открехнем умовете им към нуждата от четене. Удоволствието от четенето е придобит вкус. Много по-лесно е да гледаш видео, а за тяхното поколение то е навсякъде. Преди трябваше да включиш телевизора, да си купиш видеомагнетофон или да отидеш на кино. Сега те прекарват пред екрана по 6-7 часа, особено през почивните дни. И това притъпява сетивността, човек свиква нещата да му бъдат смлени. Четенето, литературата изисква повече от това, изисква да включиш въображението си, да направиш усилие да си представиш нещата. В момента, в който се научиш да го правиш, е много по-вълнуващо и обемно от всяко кино. Истината, която откриваш сам за себе си, пророчествата, които никой не може да ти преразкаже, а ти трябва да намериш собственото си разковниче… За мен е важно да намери книгите, които ще създадат у нея апетит към четенето.

● Кои са разядките?

Опитвам всичко – от старогръцката митология, която в моето детство беше това разковниче…

● Онази книга с жълти корици на Н. А. Кун.

Моята беше с черна корица… Това ме запали като дете. Карах баща ми да ми чете „Илиадата”. Спомням си, че ми я четеше, когато бях болен, вечери, вечери наред. Може би защото съм момче и ме вълнуваха тези битки. Божана мина през „Хари Потър”. При нас бяха каубойци и индианци, Винету. Идеята е подобна – нещо, в което има екшън, има драма. Черно и бяло, човешки взаимоотношения. И по възможност да има и нюансите им. От време навреме вечер й чета книги, които привидно не са за нейната възраст, например „Балада за Стария моряк” . „Птичият събор” на Петер Сис. Тя първоначално има съпротива, чуди се защо  й чета неща, които според нея са за възрастни, но след това влиза в този свят и й става страшно любопитно. За „Приказки от крайните квартали” на Шон Тан я питах – тази книга за възрастни ли е или за деца, тя каза – няма разлика.

● Ти самият какво четеш сега?

Дочитам една книга за руската революция, „Империята трябва да умре” на Михаил Зигар. Когато я издадох, прочетох само една трета от нея, тя е огромна. Абсолютно ме поглъща и центрофугира, страшно много неща се научават. Преди около месец – „Летецът и Малкият принц” на Петер Сис, доста дълго работих по нея, защото я превеждах. Една книга, която съм си сложил на рафта, е „Опитът” на Русана Бърдарска. Няколко много близки приятели вече ми казаха, че е страхотна. Майка ми я издаде. Имам усещането, че ще намеря нещо важно и значимо в тази книга.

● Благодаря, че издадохте Тайе Селаси.

Ако трябва да посоча петица или шестица от цялата поредица „Отвъд”, в която има 44-45 заглавия, „Отивам си е възвратен глагол” със сигурност ще попадне там. Преводът на Бистра Андреева е страхотен. Тя се бори на концептуално ниво с тази книга дълго време. Четеше я като поезия. Селаси е утвърден и почитан автор в Англия и Щатите, където живее, но смятам, че тя заслужава още повече внимание, смятам, че е едно от големите имена на близкото бъдеще. Очаквам втория й роман, тя вече работи по него. Направи ми силно впечатление, докато беше в България, колко е фокусирана, човек с много отворени сетива, страхотно образована. И двамата й родители са изключителни хора. Баща й, освен че е хирург, е едно от големите имена на ганайската литература, поет.

Майка й също е лекар. Сестра й близначка – също, освен това е олимпийски състезател на Гана на дълъг или троен скок. Тайе е от сой. Страхотен ум, образованост, страхотен аристократизъм. Пак се връщаме към провинциализма в писането. Той е и в липсата на професионално отношение. Романът „Отивам си е възвратен глагол” покрива близо 50 години. Питахме Тайе Селаси как е успяла да няма разминавания в сюжета. И тя каза: направих си екселски файл, година по година, от 1951 до края на романа. И във всяка колонка пишех през съответната година какво се е случило в Нигерия, в Гана, по света, в политически, социален план. Всеки един от героите на колко години е бил, какво се случва с него. Така че да може, когато се движи из този сюжет, тя да си проверява, да не стане гаф. Много често четеш романи – в България е много характерно – и сюжетите са съшити с бял конец, може би защото няма толкова сериозна редакторска, професионална работа. След 10 ноември новите издателства нямаха ресурс, публикуваха неща, без да се редактират или ако се работи с редактор, това е само на словесно ниво, не на сюжетно… Това също се променя. Ти трябва да си бетонен по отношение на сюжетната линия. Ако тя е прокъсана, няма как да излязат другите послания. Неслучайно в Америка, в Германия, Великобритания, в големите литературни нации се работи страхотно с редактор и някой път се променят, задраскват цели сюжетни линии. Възможно е така и да подрежеш крила – ако авторът е много шантав и неочакван, а му се падне кофти редактор, който е по-консервативен…, но в 95% от случаите това помага. Занаятчийската страна на литературата…

● Ти каза, че имаш собствена класация на книгите в поредицата „Отвъд”. Каква е тя?

С риск да пропусна нещо. „Мидълсекс” на Джеф Юдженидис. „Краткият чуден живот на Оскар Уао” на Джуно Диас. „Богът на дребните неща” на Арундати Рой задължително. „Ние, удавниците” на Карстен Йенсен. И Йон Калман Стефансон, на когото предстои да излезе трета книга – „Сърцето на човека”. Втората е „Тъгата на ангелите”. Първата се казва „Между рая и ада” и е моят абсолютен личен фаворит, към нея имам особени пристрастия. Трилогията е мислена и писана като една книга. Абсолютно велик е Йон Калман Стефансон, има хора около мен, които са обсесирани, влюбени в него. Знам истории за издатели от други държави, които имат отношение към него като към някаква специална магическа порода.

Голямата литература е голяма не заради сюжетната линия, а заради посланията между редовете. Това е особен вид алхимия, в която с нещо мъничко, с метафора, да съумееш да обобщиш, да вградиш нещо огромно. И това е видимо не толкова с ума, колкото с душата – не в религиозния смисъл, а в смисъла на натрупания житейски опит, чувствителност и темперамент.

*Интервю в списание “Ева”, 29 април 2020 г.