Вътрешните ни компаси нито веднъж не се разминаха

Най-неповторимото нещо на този свят е човешкият вкус.

Сладко, горчиво, солено, люто, стипчиво, блудкаво, вкусно, отвратително, вълнуващо, банално, неочаквано, предсказуемо, умно, елементарно, изкусно, клиширано, рафинирано, грубо, талантливо, бездарно, мъдро, безполезно, скучно, вдъхновяващо…

И никога не можеш да намериш поне още е д и н човек на този свят, чието небце (ум, интелект, светоусещане, темперамент, житейски опит) да е толкова съвършено съзвучно с твоето, че да имате съгласие по всички ключови точки на личните ви вкусови скали – както по абсцисата, така и по ординатата.

Само дето понякога се случва. С мен поне се случи.

След 15 години и над 200 заглавия, по които работихме заедно със Sofia Несторова, не си спомням нито веднъж да сме имали разногласия по принципни положения, свързани с текста или превода.

От
“Добра ли е тази книга?”
“А пасва ли на поредицата?”
“Как се е справил преводачът?”
“Намирате ли общ език? Разбира ли за какво му говориш? От вкусовщина и инат ли упорства, или от принципни съображения?”
до
“Този жаргон уместен ли е тук?”
“Тази дума не натежава ли малко?”
“Тук не се ли губи ритъмът?”
“Тази запетая не е ли по-добре да се превърне в тире?”
“Това новият речник го дава слято, но аз съм категорично против! А ти?”

Макар често да се подписваше като коректор, Соня беше несравнимо повече от това. В годините, когато все още опипвах издателската почва и нямах адекватна представа за качествата на даден преводач, тя беше за мен очи и уши. Когато пък вече се бях “нанизал” на неправилния човек, тя беше за мен спасителният пояс, преподредителят на думи и изречения, неуморният чистач на словесните Авгиеви обори, които без съмнение са една от най-незаобиколимите забележителности в невидимата държава на издателската професия.

И докато в по-предсказуемата територия на прозата постигането на принципно съгласие по почти всички съществени теми беше някак допустимо, донякъде обяснимо дори, то почти интуитивното съзвучие на мненията ни по въпросите на поезията беше повече от удивително. Там, където в разговори с други хора думите твърде често не стигаха да обясня въодушевлението си (или – обратно – потреса и възмущението от очевидните липси на места, за които се предполага, че са населени със смисъл), със Соня беше достатъчно едно… смигване. Добро е. Страхотно. Възхитително. Посредствено. Кухо. Безплодно.

Това важеше с пълна сила и за начина, по който двамата схващахме смисъла на редакторо-коректорската работа: не като поредица от стриктни правила, които трябва да се спазват, а като внимателно вслушване във вътрешния глас на автора и непрестанен стремеж да се изчистят ненужните околни шумове, с които неизбежно е свързан дори и най-талантливият междуезиков пренос.

Винаги, когато съм имал колебания относно правотата си или гледната си точка по въпрос, свързан с литературата – в моменти на люти спорове с други хора или просто в онези нередки случаи, в които съм се страхувал, че собствената ми вкусова везна, на която обикновено се доверявам, може би ме подвежда – винаги съм се обръщал към Соня.

Вътрешните ни компаси нито веднъж не се разминаха с повече от няколко десети от градуса.

Няма и да се разминат, защото Соня вече не е тук и оттук-нататък (според новото правило трябва да бъде “от тук нататък”, но и двамата дълбинно се бунтувахме срещу тази промяна, струваше ни се самоцелна и нахална) няма да разполагам с уютен и сигурен вкусов камертон, чрез който в моменти на объркване, почуда, несигурност или неяснота да настройвам вътрешния си глас. Ще трябва да разчитам на себе си. (И на многобройните си колеги, приятели и съмишленици, разбира се – но едва ли някога и с някого ще бъда така сигурен, че мога тутакси да се втурна бос по пясъка, без да поема риска жестоко и неочаквано да си срежа ходилото на счупена мида.)

Тайната ми надежда е, че в годините, прекарани със Соня, глава до глава и думичка до думичка, нейният глас неусетно и полека се е превърнал в неотменна част от моя собствен вътрешен глас.

И в мигове на колебание, макар Соня вече да не е наблизо, ще е достатъчно просто да спра за миг и внимателно да се слушам. В себе си. А следователно – и в нея.

Лек полет в омайните пеперудени небеса, Соня!

Виж! Светиш.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s