Подкрепете “Детска архитектурна работилница”!

Имам особена слабост към смислените проекти, свързани със “Столипиново” – едно от най-занемарените и едновременно с това най-живите места в Пловдив.

Таях известна надежда, че домакинството ни като Европейска столица на културата ще влее живителна сила в разтварянето на най-голямата капсулирана ромска общност в Европа (да, в цяла Е в р о п а!) към външния свят – и на постигането на социална промяна с помощта на читави културни инициативи.

Уви, проектът “Махала” – първоначално замислен като един от трегерите на домакинството на Пловдив като Европейска културна столица – беше в крайна смека почти изцяло заметен под килима от общинските и градски власти, които постепенно превзеха почти всички функции на Фондация “Пловдив 2019”.

“Детска архитектурна работилница” е едно от малкото начинания, които проявиха достатъчно упорство и настоятелност, за да продължат работата си и след 2019 година (в което всъщност беше с м и с ъ л а на цялата тази работа!).

Вижте как хубаво го е описала Zornitsa Hristova и – ако прецените – го подкрепете с приемлива за вас сума. Аз вече го направих.

* * *

“Не приканвам често към събиране на средства за нещо. Даже никак. Тук обаче ви моля да помогнете, защото съм виждала защо точно е важно.

“Детска архитектурна работилница” са страхотни. Водила съм и двете си деца на техни занятия и знам, че това, което искам да се случи с училището въобще, те го правят. Разказват на децата нещо вълнуващо – примерно за мостовете. После им дават да направят нещо с ръцете си – да речем, малък макет на мост от клечки за сладолед. После ги черпят. После всички заедно правят голям мост от леки дървени пръчки, по който накрая могат да преминат.

Преди две години екипът им започна работа в Столипиново по “Пловдив 2019”. Това беше едно от най-хубавите неща по повод повода. Отидоха в сърцето на квартала. Опознаха децата, които не ходят на училище. Разбраха от какво най-много имат нужда, откъде може да се почне, какво работи и какви са причините нещо да не работи.

Преодоляха различни проблеми – например недоверието на родителите, липсата на базисни умения като държане на ножица, липсата на средства дори за зимни обувки, за да може дете да стигне до класна стая. Неговоренето на български. Покрай приложните занимания те ги учат и на това – да разбират български. Да четат.

Миналата година правих интервю с Маги Ръжева и я попитах накъде се надява да се развие мобилното училище. Отговори ми, че се опитват да обучат хора от общността, които на свой ред да станат учители. И да създадат доверие и връзки между квартала и местните училища, като служат за мост между тях.

Такива програми има смисъл да са постоянни. Иначе хвърлените усилия отиват на вятъра. Те са общ език, който се затвърждава, като го използваш, иначе го губиш.Екипът на “Мобилното училище” се надяваше да намери трайна подкрепа от институциите, очевидно това не се е случило.

Сега търси подкрепа от онези, които са по-важни от институциите, които трябва да решават кое в тази държава е важно.

От вас.

Подкрепата ви ще означава да помогнете на хората, които се качват в колите си, отиват на “поляната” до сметището, разпъват маси, вадят материали и за минути събират около себе си деца на различни възрасти, да могат да правят това без огромни жертви за себе си и семействата си.

Подкрепата ви ще означава децата, които отиват при тях, да мечтаят да станат нещо различно, без тази мечта да зависи от щемпела на нечие бюро.Подкрепата ви ще помогне за създаването на прецедент – защото ако тези хора успеят, ще се намерят и други като тях. Другаде.”