Не си спомням да съм имал каквито и да е проблеми с гърлото като малък. Всичко започна след трийсетата ми година и особено се задълбочи след четиресетата.
Правех по две гнойни ангини на сезон, през две или три седмици време. Джипито ми д-р Еленски (светла му памет!) я третираше по регулярния начин – с антибиотици – но между другото сподели с мен, че моят случай е абсолютна екзотика: гнойните ангини като правило са изключителна рядкост след 35-годишна възраст.
В един хубав есенен ден, след като от няколко месеца имах проблеми с дишането, които напоследък се съчетаваха с болки в гръдния кош след като си легна вечер, а от няколко дни – и с температура, реших да отида на преглед.
Еленски ме прати на рентген. Час по-късно се върнах със снимката. Той я погледна и каза, че белият ми дроб е чист. Сетне полу на шега добави, че това е най-голямото сърце, което е виждал през живота си.
В кардиологията установиха, че в сърцето ми има вода. Около литър. Перикарден излив. Приеха ме веднага.
Вие може и да не сте чували за перикарден излив – по онова време аз също не бях чувал – но за докторите от дванайсетия етаж на Хирургиите това е ежедневие. Обясниха ми, че има два варианта за лечение: пункция с дълга и дебела игла, която пробива гръдния кош, влиза право в предсърдието и изсмуква водата, или продължително медикаментозно лечение. Личната ми кардиоложка (на която и до днес имам безгранично доверие) ми съобщи, че залага на второто – инвазивния метод решава проблема веднага, но е свързан с по-сериозни последващи рискове.
Настаниха ме на легло и в продължение на около три седмици ме гледаха като писано яйце. Позволяваха ми да слизам до барчето в двора, но след много уговорки. Като изключим неудобството от болките при вдишване и леката отпадналост, аз се чувствах общо-взето фарси (ако не сте от Пловдив – това последното е разговорен синоним на “супер”). И никак не можех да разбера защо ме третират с такова свръх внимание.
Иначе настроението около мен беше приповдигнато. “Свети Георги” (това е официалното име на Хирургиите, известна още като най-голямата болница на Балканите) е университетска болница, затова всяка сутрин в стаята пристигаха група студенти, предвождани от дребничката, приказлива и крайно забавна доктор М., или от още по-дребничката, значително по-млада и несравнимо по-сериозна доктор Г.
Въоръжени със стетоскопи, студентите се навеждаха един по един над гръдния ми кош и се вслушваха внимателно, докато доктор М. щедро и себеотрицателно ги въвеждаше в дебрите на сърдечната анатомия.
Лекциите й бяха изпъстрени с всевъзможни сърдечни сюжети, извлечени от дългия й лекарски опит, които тя вадеше от паметта си със същата зашеметяваща лекота, с която опитният картоиграч вади асо от ръкава си. Те обикновено започваха така:
– Преди няколко години тук дойде едно много симпатично, усмихнато младо момиче от смолянския край. Имаше същите оплаквания като господин Манол…
И завършваха така:
– Та така с нея. Е, за жалост тя после умря.
Ден след ден студентите се редяха на опашка пред мен, а доктор М. произвеждаше нови и нови истории. Всички те – без нито едно изключение – приключваха с фатална развръзка.
– Доктор М. – рекох й един ден – няма ли да разкажете нещо по-оптимистично? Че така като ви слушам, шансовете ми май не са много големи.
Тя се сепна за миг и сякаш за първи път от две седмици насам успя да погледне на ситуацията от моя зрителен ъгъл. Сетне отсече:
– А-а, ти не се притеснявай. Твоят случай е по-различен.
* * *
Най-сетне ехографът донесе добри новини: течността в сърцето ми беше започнала да намалява. Междувременно бях подложен на десетки тестове: първо за тумор (отрицателен, слава богу), сетне — за какво ли още не. И все отрицателни.
Една слънчева сутрин доктор М. нахлу в стаята ми в приповдигнато настроение. Размахваше лист с изследвания.
– Пристигнаха резултатите за туберколоза. Положителни са! – провикна се тя, а чертите й бяха огряни от най-щастливото изражение, което някога съм виждал върху лицето на човек, облечен с бяла манта.
– Какво? Как?… — възкликнах недоумяващо.
– Имаш туберколоза. Спокойно, не е открита форма. Сигурно се е скрила в някой лимфен възел – изчурулика тя жизнеутвърждаващо.
– Туберколоза? Аз?… Ама вие. . . защо сте толкова весела?
– Как защо! – погледна ме тя недоумяващо. Сетне търпеливо ми обясни: ако истинският причинител на излива не бъде разкрит, дори и сега да ме излекуват, той може да се повтори в най-неочаквания момент. И този път може да бъде фатално.
– Сега знаем със сигурност кой е причинителят. Ще те лекуваме от туберколоза! – произнесе тя почти любовно, завъртя се и излезе от стаята с бодра крачка.
* * *
Седмица по-късно течността най-накрая се беше изпарила. Хаповете бяха подействали! Преди да ме изпише, кардиоложката ми ме дръпна настрана и ми обясни колко сериозно е било положението ми всъщност.
– В такова състояние сърцето може да спре внезапно във всеки един момент. Не искахме да те плашим, но сега вече мога да ти го кажа.
Ако тайничко сте се зарадвали, че, ура-ура!, след три седмици, прекарани върху твърдокаменните матраци в кардиологичното отделение най-сетне ми предстои да преспя в собственото си легло! – бързам да ви съобщя, че малко избързвате.
Никога не бях ходил във фтизиатрията (това е онзи сектор в Инфекциозна болница, където настаняват туберколозните) и дори не знаех къде се намира. Оказа се на 300 метра от Хирургиите.
Един от най-милите доктори, които съм срещал през живота си – в напреднала възраст, безкрайно уравновесен и видимо уважаван от всички наоколо, макар и без никакви титли пред името – внимателно ме изслуша, прегледа ме, сетне заръча на сестрите в коя точно стая да ме настанят.
Тук май следва да разясня, че фтизиатрията е малко островче на нормалност сред зашеметяващия упадък на една от най-старите болници в България – пловдивската инфекциозна болница. Построена в началото на 40-те години на XX век и състояща се от няколко масивни сгради върху обширен парцел, тя така и си е останала в 40-те. Сградите изглеждаха полузтърбушени, като след не прекалено настоятелен артилерийски обстрел; пациентите (90% от които бяха роми – което е и най-вероятното обяснение за липсата на какъвто и да е интерес към тази важна здравоопазваща институция от страна на българските власти през годините) се събираха на тумби в двора без оглед на режим или разписание, а прясно изпраните им дрехи висяха на безброй въжета, живописно опънати на най-невероятни места.
Посред тази разруха, накипреното туберколозното отделение (заобградено с нарочна ограда по обясними причини), с подновените си мазилки, настилка и дограма, имаше почти стряскащ вид – като оазис, който изскача съвършено внезапно иззад безкрая на нажежените до бяло дюни на пясъчната пустиня.
През следващите три седмици научих получих отговори на някои важни въпроси.
Първият от тях, естествено беше следният: кой в наши дни боледува от туберколоза, по дяволите? Че тя не е ли изчезнала?… И как изобщо е възможно при всички тези имунизации през годините да я прихванеш без дори да разбереш?… (Да, знам че това са н я к о л к о въпроса, но в моята глава звучаха като един-единствен.)
Оказва се, че туберколозата далеч не е толкова рядка, колкото смятаме. Много хора носят бацила в организма си, но само при някои се проявява активно.
Имунизацията – както ми обясни добрият лекар – следва да се подновява на всеки десет години. В годините на социализма това се е правило планувано, безусловно и под строй. Но след промените нещата са се пропукали: мнозина са изпуснали момента за редовното подновяване на ваксината през годините.
Макар да не излиза на повърхността (всички сме чували за откритата й форма – ужасяващите каверни в белия дроб, характерни за това страшно и нелечимо допреди век заболяване), “закритата” версия на туберколозата е много коварна и може да те удари навсякъде – в дробовете, сърцето, гърлото, бог знае.
Добре, а колко време отнема лечението?
Тук трябваше да преглътна един твърде горчив хап. По предписание се налагаше да остана в болницата м и н и м у м шест месеца – толкова трае най-краткият курс на лечение. Поради интензивността на лечението се предвижда пациентът да бъде хоспитализиран през целия период.
По същество въпросното лечение си е една малка химиотерапия, обясни ми докторът. Лекарствата са много на брой и много силни, от тях често ти прилошава. След третия месец дозата се намалява. Но няма никакъв (абсолютно никакъв!) начин срокът да бъде намален.
Започнах с 22 хапчета сутрин и осем вечер, всяко – с размер (и приблизителната тежест) на едър чакъл.
Ако го приемех на гладен стомах ми се повръщаше неудържимо. Отне ми около месец да свикна с усещането и да се науча кога и какво да ям, за да не ми се драйфа през целия ден.
След малко повече от три седмици докторът се смили над мен и ми разреши домашно лечение. Тръгнах си с един багажник лекарства, ала само две седмици по-късно трябваше да се върна за презареждане.
Терапията приключи през април. По време на контролния преглед докторът просто ме погледна в очите и подписа документите. На учудения ми въпрос няма ли да ми направи подробни изследвания той благо ми обясни, че те не биха ни казали нищо съществено: единственото важно нещо е, че курсът на лечение (не че бройката означава нещо, но сега като ги смятам – общо над 1300 хапчета!) е спазен стриктно и е вече зад гърба ни.
* * *
Оттогава минаха три години. Изливът, за щастие, не се е повтарял. Болезнените гнойни ангини се изпариха яко дим; истината е, че през последните 1000 дни дори не ми се е зачервявало гърлото.
Нямам никаква представа дали има някакво отношение към случая, но, макар почти всички мои колеги, а също и жена ми да го преболедуваха, засега се разминавам и с COVID-а. Ако случайно все пак съм междувременно съм го пипнал, срещата помежду ни е била съвършено безсимптомна.
* * *
Защо ви разказвам всичко това, питате?
За да ви кажа, че в мига, в който около мен се появи ваксина – Пфайзер (или Файзер, ако предпочитате), или Модерна, или Астра Зенека, или която там – ще си я забия в задника (или в рамото, или където там) без да се поколебая и за миг.
Да, разбира се, че има риск. Може да има странични ефекти. Може дори да получите алергичен шок. Вероятността е около 1/10,000.
Но шансовете нещо да ви се случи без ваксина са х и л я д и пъти по-големи.
Дори и да сте млади, здрави и безгрижни.
Дори и да не ви минава през ума, че може да се случи точно на вас.
Дори и изобщо да не се страхувате.
Дори и вече да сте го преболедували.
* * *
Тук дори не отварям дума за личната ни отговорност към родителите ни, към по-старите и уязвими членове на обществото. Разсъждавам съвършено праволинейно и безстрастно, съвършено първосигнално и егоистично.
Това, което ме изненада иззад ъгъла, което е тлеело в мен и ме е мъчило поне десетина години, което за щастие не ме уби, но можеше да ме убие – и на битката с което посветих шест месеца от живота си – по всяка вероятност е можело да бъде унищожено в зародиш с една-единствена инжекция, забита на правилното място в правилния момент.
Помислете върху това.
* * *
И да, ще бъдете в пълното си право, ако решите да погледнете на другата страна, когато този м о м е н т настъпи за вас.
Но ще е добре докато отсявате съображенията за и против, да си давате ясна сметка какво пропускате.
❤
Моите текстове 