О, капитане! Ти, мой капитане!
Свърши ужасното плуване!
Корабът мина през всичките бури,
стигна целта си с ликуване!
Пристанът близо е, чувам камбаните,
викат и радват се хората,
гледат как там доближава ги сигурно,
тъмен и дързостен, кораба!
Ала сърцето, сърцето, сърцето!
Капки от тъмночервено!
Проснат, лежи капитанът отгоре –
тялото мъртво, студено,
О, капитане! Ти, мой капитане!
Ставай и чувай камбаните!
Ставай – за тебе развява се знамето –
тебе тръбачите канят те!
Всички венци и букети за тебе са,
и бреговете с тълпите си
тебе със устрем зоват и към тебе
пламенно вдигат очите си.
Скъпи мой татко, ръката си слагам
тук, до челото сломено.
Сън е туй, сън е туй – проснато горе,
тялото мъртво, студено.
Мой капитане, мълчиш, не отвръщаш,
устните бледи и зинали,
моят скъп татко не чувства ръката ми –
волята, пулсът изстинали!
Корабът котва е пуснал дълбоко,
свърши ужасното плуване,
знамето вдигнал, той вече е стигнал
своята цел със ликуване.
Викайте, хора, и бийте, камбани!
Ала с лице нажалено,
крача аз горе, при капитана –
тялото мъртво, студено.
Уолт Уитман
в превод на Цветан Стоянов
via Stefan Ivanov
Моите текстове 