Понякога, особено след дни като днешния, се чудя: променили ли сме се изобщо като общество през последните 30 години? И – ако да – как точно сме се променили?
Тогава се сещам за един разказ на приятел, на когото му се наложило да отседне в хотел в Москва през 1990-те.
Взели си стая за 80 долара, със закуска и всичко останало. Към обяд на следващия ден тръгнали да си ходят.
На рецепцията им казали: имате да доплащате по 40 долара.
Че за какво?
За закуската.
Че как така, нали беше включена в цената?
Ами да, беше. Но вие не сте отишли да закусите. А те хората са ви чакали, подготвили са се…
Друг случай пък си спомням от първа ръка – бях на екскурзия в Петербург през 1988-а и ми се наложи да взема такси.
По онова време – както и в България, впрочем – беше прието в таксито да се качват по двама или дори трима непознати, пътуващи в една и съща посока. Само дето когато една от жените слезе преди мен и аз щедро предложих да платя курса (както беше прието в България) таксиджията ме погледна с опулени очи и възкликна:
– Че как така? Та това тук са м о и т е пари!
* * *
Промените, които се случиха през последните 30 години, са привидно дребни, но означават много.
Когато през 1991-а ме приеха с първия випуск на Американския университет в Благоевград, това беше е д и н с т в е н о т о учреждение в България (без значение държавно или частно), в чиято тоалетна можеше да се намери тоалетна хартия. Но понеже я крадяха безмилостно, някъде на втория месец университетските власти се принудиха да “изобретят” специално приспособление – дълъг шиш с нарези в края, на които се завинтваха специални “пречки”, за да се затруднят максимално потенциалните апаши. И определено имаше ефект – хората постепенно свикнаха с “изобилието” и потенциалните крадци сред тях (към които по онова време се причисляваше почти всеки редови българин) сякаш се поусмириха.
Днес дори в малките градове и по селата трудно се намират обществени тоалетни, в които перманентно да липсва хартия. (Деликатно и с известно озадачение изключвам от това число някои елитни държавни учреждения като Президентството на Република България, например, където ако искаш да отидеш до тоалетната, трябва да си поискаш руло от секретарката – и да й го връчиш обратно на връщане.)
Струва си да си припомним и потресаващите опашки “на тумба” пред практически в с я к а държавна или общинска институция от онова време – които сега са останали само в паметта ни (и в КАТ София и Пловдив, разбира се – където зсдължително отиваме, когато ни долипсват).
И друг мъничък детайл, който навярно мнозинството от вас отдавна са изтрили от паметта си: в епохата на социализма (и известно време след това) стотинките от рестото н и к о г а не се подаваха в ръката на клиента, в и н а г и се слагаха в специално поставена за целта чинийка.
Или пък безмилостните черни лимузини, които те притискат отзад на магистралата и мигат заплашително, а ако не ги пуснеш н е з а б а в н о, докато те задминават ти хвърлят (примерно) кофичка кисело мляко на предното стъкло – не че съвсем ги няма, но напоследък постепенно започват да влизат в Червената книга на застрашените видове.
Веднъж (някъде в началото на 2000-те) насред София ме спряха полицаи за превишена скорост и – след като неприкрито си поискаха рушвет, а аз (полушеговито) им отговорих, че имам само едри банкноти – съвсем хладнокръвно (и все така усмихнато) ми рекоха:
– О-о, няма проблем, ще ви върнем ресто!
Тези полицаи също май са поизчезнали напоследък.
Но пък за сметка на тях се нароиха стотици смели пешеходци, които демонстративно изскачат пред колите на пешеходната пътека (понякога почти като камикадзета, без значение колко бързо се движат автомобилите!) за да и з и с к а т предимството си.
Това през 90-те беше абсурд – не само ще те блъснат, ами и бой ще ти хвърлят след това, за порицание и пример.
* * *
Та така – когато изпадна в минидепресия и започна да си задавам фундаментални метафизични въпроси, в ума ми изпълзяват разни такива дреболийки.
Те са малките, но с и г у р н и знаци, че нещата се променят.
И за да продължат да се променят, трябва да п р о д ъ л ж и м да водим м а л к и т е си битки.
С комшията, който строи кооперация и, след като (незаконно) отреже дърветата отпред (за да не му пречат на гаража!), чука с големия чук всяка събота от два до четири.
С мотористчетата, дето еженощно си организират гонки на съседния булевард в три часа сутринта.
С “предприемача”, който бута паметник на културата в почивен ден, за да постави държавата и гражданите пред свършен факт.
С шофьора от градския транспорт, който не спира на спирката “щото така”.
С келешите от общинската служба, които режат короната на дървото напряко, “щото така” – но не прибират падналия след бурята клон с месеци.
Със сайбията на съседния ресторант, който организира сватби, изстрелва фойерверки в полунощ и думти с дискотечна музика до три сутринта.
С всичките връзкарчета, тарикатчета, наглеци и съвсем обикновени хора, които просто така са свикнали (щото друго през живота си не са виждали) – обсебващи ежедневно публични пространства за частни цели (чрез преграждане, доизграждане, изкореняване, унищожаване и дозастрояване).
И тъй нататък.
* * *
Ще кажете: нали сега си в парламента, не можете ли да промените законодателството и да ги решите всичките тия неща веднъж и завинаги?
Ами не, приятели, не може. Макар ежедневно да се опитваме.
Истината е, че някои неща обществото трябва само да си ги изстрада – защото без промяна в обществените н а г л а с и нито закони помагат, нито каквито и да е добри намерения.
Прочие, колите започнаха да с п и р а т пред пешеходните пътеки не когато законът им н а р е д и (в него всъщност от край време има подобно изискване), а едва когато пешеходците започнаха с а м и да си и з и с к в а т предимството.
Същото се отнася и за нахалните строители, и за наглите мотористчета, и за подкупните чиновници, и за всевъзможните играчи на дребно и едро, които ежедневно тровят живота ни.
И за корумпираните, лъжливи, егоцентрични и безидейни политици, разбира се – които, между другото, съвсем с а м и си избираме.
* * *
Такива неща си мисля в дни като днешния. Но вие не ми обръщайте внимание: утре е нов ден.
И България със сигурност ще е поне с една п р а ш и н к а по-хубава, по-смислена, по-справедлива, по-приятна за живот.
Защото сме живи. Защото не се примиряваме.
И защото в крайна сметка, когато си тръгваме от този свят, не можем да вземем със себе си нищо – освен спокойното, осъзнато и смиряващо духа удовлетворение, че сме го оставили поне малко по-добър, отколкото е бил преди да се появим. 
Моите текстове 