Ако искаме да променим нещата, нека първо се опитаме да разберем

Georgi Gochev, преподавател по Антична култура (със съкращения):

“Поназнайвам това-онова за античността, обаче знам, че каквото и да напиша, за да защитя радостта и възторга, които изпитах през онази нощ, то ще е излишно, защото проблемът е другаде.

Негативните мнения по отношение на откриването на Олимпиадата се въртят около няколко неща:

1. Грозно беше, не беше организирано добре, нямаше вътрешна логика. Естестическият аргумент.

На него се отговаря така: не, красиво беше, това е съвременно изкуство, то е такова, фрагментарно и пастишно.

2. Това, което беше представено, не е вярно. Не отговаря на историята на Олимпиадата. Епистемологичният аргумент.

На него се отговаря по следния начин: не, беше издържано в духа на олимпийската култура.

3. Това, което беше представено, е обидно за хората с консервативни възгледи. Етическият аргумент.

На този аргумент се отговаря с изобличаване: аха, можете да се кефите на Азис, но не можете да се накефите на драг-кралиците.

Без да отхвърлям хипотезата, че насреща си имаме работа с тежки задръстеняци с проблеми с мъжествеността, искам да подчертая следното: имаме голям проблем, който не е нито естетически, нито епистемологичен, нито етически.

Този проблем е, че не можем да се разберем за нищо.

[Затова] се опитвам да следвам няколко принципа:

1. Не използвам епитета Ганьо и пр. Замерянето с етикети не помага.

2. Опитвам да се да призная негативните чувства на хората, които е много вероятно да са автентични. Естествено, че ми иде да им откъсна главата (както споменах), но поне се опитвам да разбера, аджеба, на какво са толкова сърдити.

3. Не се опитвам да им обяснявам как да се чувстват. Защото мразя някой на мен да ми обяснява как ТРЯБВА да се чувствам.

Убеден съм в две неща, които имат отношение към баталията, която не утихва вече втори ден:

1. Ако политиците ни и изобщо публичните ни лица говореха открито за сексуалността си и изобщо за личния си живот, този т.нар. проблем с джендърите щеше да изглежда далеч по-другояче.

Власт плюс страх от изобличение в слабост могат да направят наистина големи поразии. И няма защо да се чудим на нивата на лицемерие в държава, чиито архитекти и авторитети в една голяма част живееха и продължават да живеят двойнствен живот.

2. Имаме проблем с радостта. Разбираме радостта малко по балкански, като облекчение от тежест. Ох, размина ни се и това.

Разбираме радостта като некахърност. Цялата чалга е такова нещо: не е радост, не е страст, а некахърност.

Радостта е друго. Радостта е да преминеш граница и да се усетиш по-силен, по-добър, по-красив от това, което си бил. Радостта е когато душата ти се преживява като повече. Затова и радостта има отношение не към кахъра и болката, а към свободата. Към възможността да се движиш и да излизаш от себе си.

Затова не разбираме французите и шоуто им.

Не познавам други хора, които да разбират радостта по-малко като некахърност. Има цели теории за радостта, удоволствието, страстта и пр., създадени от велики имена като Лакан и Барт. И кахърен французин няма да видите. Тъжен да, кахърен – не.

За французина радостта е екстатично преживяване, свобода: да излезеш от себе си, да станеш друг, да изследваш какъв можеш да бъдеш, ако не си този, който си. За нас радостта е да се прибереш на удобно в себе си, под майчината/бащината стряха.

И все пак: без етикети. [Ако искаме да променим нещата,] нека [първо] се опитаме да разберем.”