Как малките неща могат да доведат до големи промени

Вчера ви разказах за началото на изслушването, днес бих искал да ви разкажа за финала.

В заключителните си думи след изслушването на Министъра на вътрешните работи по темата за нощните гонки и липсата на контрол върху шума, причинен от тях – който очевидно се е превърнал в истинска п а н д е м и я в цяла България – се опитах да обясня защо този проблем е наистина в а ж е н.

Заложих на един популярен пример: историята за трансформацията на нюйоркското метро през 90-те години на XX век.

През 1980-те метрото в Ню Йорк е едно от най-опасните места не само в града, но и в страната изобщо – ежедневно там се случват стотици кражби, изнасилвания, убийства. Покрито е от горе до долу с графити, гратисчийството е повсеместно (по изчисления на общината само то коства на града загуби в размер на 150 милиона долара на година). Углавните престъпления в метрото към края на десетилетието достигат над 30,000 (!!) годишно.

Приблизително по това време в Ню Йорк назначават нов шеф на Комисията по транспорта, който е привърженик на “Теорията за счупените прозорци”.

Според тази теория, ако една къща бъде изоставена, тя може да остане непокътната с години. Но е достатъчен един счупен прозорец, за да стане ясно, че е безстопанствена – и да бъде подложена на масово разграбване.

С други думи, според “Теорията на счупените прозорци”, престъпността не зависи от характера на човека или лошото му възпитание. Тя по-скоро прилича на епидемия – при която г о л е м и т е неща (тежките престъпления) зависят от м а л к и т е неща (повсеместното чувство за безнаказаност).

И така, новият директор на Транспортната комисия решава да тества това си схващане. Всички му казват, че трябва да се заеме с тежките, брутални, незаобиколими престъпления в метрото. Той, обаче, решава да атакува два привидно дребни проблема – графитите и гратисчийството.

Първото, което прави, е внимателно да изучи навиците на графитаджиите и методите им на работа. Оказва се, че влаковете се рисуват (нощем, разбира се) най-често на една определена последна спирка в Бронкс. Изрисуването по правило отнема три нощи тежък труд: на първата влакът се боядисва бял (за фон), на втората се очертават контурите на графита, а на третата се попълват цветовете.

Новият шеф на транспорта организира нещата така, че влаковете да бъдат пребоядисвани незабавно на ч е т в ъ р т и я ден – изчаквайки графитаджиите да положат тежък тридневен труд, който после да се окаже безмислен. Така успява да ги отчая напълно, изтощи и пречупи.

Сетне се захваща с гратисчиите. До момента ако искаш да арестуваш гратисчия – чието нарушение е относително дребно, едва за долар и 25 цента – и да го подведеш под отговорност, това би ти отнело цял ден: да го изведеш от метрото, да идеш до полицейското управление, да чакаш ред и да задвижиш всички документи, за да го вкараш в ареста за 24 часа. И, съвсем естествено, никой полицейски служител не се захваща с подобно нещо.

Сега новият началник оборудва импровизирани полицейски управления в пригодени автобуси и ги паркира на самите спирки на метрото. Сетне поставя на пост цивилни полицаи, които залавят всеки гратисчия, закопчават го и (буквално) го нареждат на редичка да чака зад останалите показно арестувани гратисчии. Когато броят им нарасне достатъчно, те биват отведени вкупом в полицейското (разбирай – в автобуса), оправят им документите буквално за 15 минути – и ги пращат право в ареста.

По този начин двата проблема – с графитите и гратисчийството – са решени и з о с н о в и в рамките на по-малко от година.

Удивителното в случая е, че в резултат на тези м а л к и промени, в рамките на същата тази година углавните престъпления в метрото спадат с над 50% (п е т д е с е т процента!!).

В резултат на тези усилия, към средата на 1990-те, някакви си пет-шест години след абсолютния пик на престъпността в нюйоркското метро, то се превръща в едно от най-с и г у р н и т е и спокойни места в цяла Америка.

* * *

Казано с две думи – твърдо вярвам, че пандемията от гонки по българските улици и булеварди (главно от мотори с рязани ауспуси и набузени двигатели, които се чуват през пет квартала), е онзи с ч у п е н прозорец, който отчайва гражданите и създава чувство за безнаказаност у извършителите.

И ако съберем куража и решителността да з а к ъ р п и м този прозорец, това ще има далеч по-д ъ л б о к о и многостранно влияние върху българското общество, отколкото можем да допуснем.

Защото ще отправим предизвикателство именно към чувството за б е з н а к а з а н о с т – а именно то е онзи дяволски подтик, който отхлупва Кутията на Пандора и провокира далеч по-тежките престъпления по нашите пътища, дворове, домове.

* * *

По-долу можете да видите част от изложението ми от трибуната на Народното събрание.

Апропо: историята, която си позволих да разкажа (на министъра, на депутатите, на вас) е взета от прочутата книга на Малкълм Гладуел “Повратната точка”, с подзаглавие “Как малките неща могат да доведат до големи промени”.

Донесох едно копие от книгата – с внимателно подчертани пасажи – и след изслушването го връчих лично на министъра.

Дали и доколко ще хване дикиш – не зная.

Но прекрасно знам, че Калин Стоянов няма да заема тази позиция вечно.

Но пък – знае ли човек! – не е изключено следващият министър да е бил в парламентарна зала по време на изслушването. И и м е н н о той да ме е слушал малко по-в н и м а т е л н о от всички останали депутати в залата.